Как да простим на родителите си

Ако с години носим болка и обида

08 април 2021 г.

Снимка: Getty

Трудно е да се говори за обидата, която таим към родителите. Дори да признаете на близък приятел, е възможно да реагира спонтанно: „Не може това да е сериозно“, „Заслужава ли си да си спомняш след толкова години“, „На родителите винаги трябва да се прощава“.
Не всички обаче успяват да превъзмогнат обидата.

Психоложката Анастасия Рубцова съветва как да потушим болката и как да се опитаме да им простим.

Отломки в сърцето

Преди повече от 100 години Оскар Уайлд пише: „Като деца обичаме родителите си. Като възрастни ги съдим. И се случва да им простим. "
Това е убедителен отговор за всеки, който казва, че „оплакванията срещу родители“ са съвременна измислица. И, че навремето, не е имало травми и страдание. Явно, както и сега обаче, малко се е говорило за това.
Чувала съм много истории, разказани от възрастни хора. Един от тях например разказа странна случка, която с години го мъчи.  Майка му винаги предпочитала и угаждала на по-малкия му брат. А когато веднъж той счупил любимото му самолетче, майка  излъгала. Поела върху себе си вината и казала, че тя погрешка е настъпила играчката и така се е счупила. И сега, когато животът е изживян, а майката отдавна я няма, останките от счупения самолет стърчат в сърцето на един възрастен човек. Щом той помни, значи обидата продължава да „живее“.
Обидите, привидно забравени, от самото детство се появяват, когато животът се отнася несправедливо с нас. Когато остареем, когато сме болни, нямаме сила и се чувстваме самотни, обаснява психоложката.

Защо е толкова неудобно да говорим за това

Ако разкажем за своите страдания, може да спечелим съчувствие. Ако споделим например как са ни заключвали в в тъмната баня, как са ни наказвали, унижавали, как не са ни пускали на разходка. Или как майка  си е затваряла очите за поведението на чичо си, който опипвал момиченца. Или пък за бащата, който пие и бие наред, а цялото семейство очаква уикенда с ужас.
Срамно ли е да говорим за това! Срамно е, защото когато някой научи, ще си помисли, че сме от лошо семейство. Което всъщност означава, че самите ние сме имаме куп недостатъци.
Обидата обаче е жива. Какво да правим с този отровен спомен. Може ли огорчението да бъде заменено с прошка?

Първа стъпка. Признайте, че сте обидени

Основното правило е да не принуждавате себе си да простите. Да не си казвате, че няма за какво да бъдете обидени, че вече сте възрастен човек. Нито, че това се случило „много отдавна“. Не си забранявайте да носите обидата. Защото някои неща нямат давност. Това е същото като да се опитате да пренебрегнете болката от изкълченото рамото - колкото повече се правим, че всичко е наред, толкова повече болка идва и то в най-неочаквания момент.
Първото нещо, което трябва да направите с обидата, която носите, е да признаете. Може да ви е трудно, да ви е срам ... Но тя е част от вас самите.

Стъпка втора. Разкажете за обидата

Втората и много важна стъпка е да разкажете историята на тази обида. Тук много потръпват отбранително.
"Не, няма да кажа на никого, това не засяга никой друг."
Случва се наистина да няма с кого спокойно, безопасно и разчитайки на разбиране да можем да споделим. Задачата е да разкажем поне на себе си тази история. Може дори да я напишем. Нещо подобно на сценарий на филм - така че героите да действат и да ни стане ясно защо са постъпили точно така. Така ще видим картината не само със собствените си очи, но и от няколко различни гледни точки.
С годините преценката се променя. На времето сме се страхували от публично осъждане, изпаднали сме в истерия, защото не сме имали сили, или пък сме били наистина ядосани. Всички обяснения, които открием, са добри.
В негодуванието на детето почти винаги има и неразбиране - защо в дадена ситуация, родителят, вместо защитник, се оказва измамник или зъл предател.
Разказвайки история на себе си или на друг, ние намираме обяснение.

Снимка: Getty

Стъпка трета. Простете

Следващата стъпка е да опишете онези детски, болни и ярки спомени в контекста на днешните отношения с родителите.
Някои истории се запомнят именно защото родителят е направил нещо, което никога преди, нито след това е е правил. Допуснал е грешка.
Правейки разбор, когато сме спокойни и от разстояние на времето, става ясно, че въпреки няколкото случая на родителски грешки (а те са неизбежни) е имало десетки, стотици случаи, когато мама и татко са се справяли и то отлично.
Тази част от картината излиза от мрака и сякаш е осветена от лека светлина.

Случва се и обратното - помните какво се е случвало. То се върти в глава ви отново и отново и всеки път отваря една и съща рана, която с годините става все по-болезнена.
Тогава постепенно разбираме. Не е само един епизод. Ннеобходимо да  простите  цял огромен списък от истории, в които отново и отново сме били разочаровани от най-близкия и любим човек. Постепенно осъзнавате мащаба на задачата и разбирате, че не е лесно и не е бързо. И се самосъжалявате.
И понякога се оказва невъзможно. 
И не става дума само да родителите, а за всички, които се опитват да ни използват най-безцеремонно. Като се започне от работодателя и завършим с далечните роднини.

Защо понякога е невъзможно да простим 

Прошката не винаги е възможна. Важно е да помним това.
Можем да преминем 9 от 10 стъпки към прошка, но тази последна, десета стъпка, някой трябва да пристъпи към нас. Тя не зависи от нас, а от другия човек.

Не е задължително той да признае тази дългогодишна вина - в крайна сметка родителите често наистина не си спомнят какво ни е наранило толкова болезнено. Те не го смятат за важно, не искат да се „покаят”. Понякога физически не могат.
Те обаче са способни на фини, символични стъпки. Внезапна мила дума, когато не очакваме. Или признавайки колко сме уморени. Нещо, което ще ни позволи психически да залепим частите от „онзи дървен самолет“ в сърцата си.
Тогава го усещаме - това е. Простено. Болката вече не изгаря толкова силно. Случило се е едно малко чудо.

Мона Василева

 

 

Коментари
Последни видеа