Как се научих да казвам „не“

Доста дълго време аз не бях особено придирчива към това на кого отделям време и внимание.
Неопитен предприемач иска съвет за новата си бизнес идея? Радвам се да помогна!
Служител иска среща? Винаги съм на разположение!

Неправителствената организация, която подкрепям, има нужда от човек, който да изнесе реч? Насреща съм!

Аз обаче преосмислих рефлексното  си „да“. По-рано тази години година бях поканена на интервю за колежански подкаст. По-голямата част от интервюто премина в настройване на микрофоните, докато през останалото време многократно ми се наложи да коригирам грешките биографични данни, които ми бяха преписвани. В крайна сметка интервюто премина плавно, но съгласието ми да участвам в него не ми донесе нищо позитивно.

По това време бях затрупана със задачи в моята компанията Influence & Co и балансирах между различни приоритети, които изискваха пълното ми внимание. Тогава осъзнавах, че е трябвало да се вслушам в инстинкта си и да кажа „не“.

Започнах да обръщам повече внимание на този си инстинкт когато забременях и бях диагностицирана с тежка форма на сутрешно неразположение. Това означаваше, че ще трябва да се науча как да поддържам високото си темпо на работа, дори и да не се чувствам особено добре. Именно в този период започнах да отхвърлям всички несъществени искания. Оставаше ми единствено да свикна с това да казвам „не“. Ето как го направих:

Идентифицирах причините да изпитвам затруднения да отказвам

Имаше много причини да не мога да казвам „не“. На първо място не исках хората да мислят, че съм груба или пък че съм прекалено заета, за да им отделя време, и второ, тревожех се, че ще пропусна някаква възможност.

В основата на моята нерешителност обаче стоеше нещо друго. Истината е, че аз осъзнах това едва след интензивна дискусия с група предприемачи, в която участвам. Ние се срещаме веднъж в месеца, за да обсъждаме предизвикателствата, пред които се изправяме, и решенията, които ни помагат да се справяме с тях. Срещите ни започват със споделяне на пет събития от последния месец, било то свързани с бизнеса или с личния ни живот. При една от срещите ни аз казах, че се чувствам претоварена от работа и потънах в сълзи. Тогава не го осъзнах на момента, но по-късно разбрах, че при всяко свое изказване на тези срещи аз изпитвам едно и също чувство – това на вина.

През следващите 10 минути с помощта на групата аз стигнах до заключението, че чувството ми на вина произтича от страха ми да отказвам на другите, защото имам чувството, че им дължа нещо.

Зададох си ясни приоритети

Станах по придирчива в подбора на хората и каузите, които подкрепям, защото вече сравнявам всичко с моите лични приоритети. Не съм започнала да ограничавам достъпа на хора, които имат различни искания към мен, но вече си давам време, за да анализирам техните молби, преди да кажа „да“. За тази цел ми помагат 4 въпроса:

Това ще помогне ли на компанията ми по някакъв начин? И по-конкретно, отговаря ли на водещите приоритети за следващите 90 дни?

Това ще ме зареди ли с енергия и ще ми донесе ли щастие?

Аз ли съм най-подходящият човек за изпълнението на това искане?

Колко енергия и време ще ми струва тази задача?

 Ако искането не отговаря на приоритетите на Influence & Co.’s и е твърде трудоемко, то тогава отговорът винаги е „не“. Ако познавам човек, който ще се справи по-добре със задачата, винаги се старая да пренасоча хората към него. Ако могат да ми предложат алтернативен вариант за изпълнение на задачата, който не отнема толкова време и енергия, може да се съглася да я изпълня. В крайна сметка, много по-лесно е да отговорите на няколко въпроса по имейл, вместо да си изгубите времето с 2-часова среща.

Създадох си шаблон за отказ

Няколко мои колеги и ментори ми помогнаха да си създам шаблон за отговор на исканията, които отхвърлям. Той изглежда по следния начин

Здравей, [Име]

Радвам се, че си се обърнал към мен! За съжаление, няма да мога [да се срещна, да присъствам на и т.н]. Ако трябва да бъда честна, в момента съм фокусирана върху няколко ключови приоритета на Influence & Co. И трябва да огранича времето, което инвестирам в неща, които не влизат в списъка с приоритети. За мен това не е никак лесно, тъй като аз обичам да [искането на ответната страна], но този подход е от голяма полза за компанията, а и за поддържането на баланса между личния и професионалния ми живот. Надявам се, че след няколко месеца ще имам повече свободно време и че ще мога да се ангажирам с повече работа!

Продължението четето в Мениджър. нюз