Снимка: Евелина Андреева
Намерих писмо, което съм писала на родителите си от една бригада през 1982-а. Била съм на 16. То събуди много спомени и същевременно ми се стори нереално старо. Почти като от нечий друг живот, от друг свят.
Погледнах календара на стената: 2018 . А дъщеря ми летеше към Англия …
2018 г.
Неописуем е шокът, който изживях, когато 15-годишната ми дъщеря отлетя за „бригада“ в Англия и десет минути след кацането на самолета не се беше чекирала във Фейсбук: Gatwick airport!
Бригада е условно казано, защото тя учи в елитно училище (сега всички са такива) и никой няма да я прати да бере праскови или да вади картофи. Отиде на езиков курс. Ще живее в английско семейство, чието дете после ще ни бъде гост в София.
Стегнах се, обаче си представих как ще ми трябва двойна доза мента, глог и валериан, ако ѝ свърши батерията на телефона и до края на деня не ми прати поне десет съобщения на месинджъра?! Или пък не качи снимки на стената във Фейса от кухнята, хола, спалнята и банята на семейството. Е, аз ще съм умряла.
Има и по-голям кошмар. Сложила съм в багажа ѝ бельо и дрехи за всеки от дните, но ако авиокомпанията го затрие?!
Когато се къпе (сутрин и вечер) как ще ги сменя, докато дойде куфарът ѝ?! Представям си, ако багажът се забави, тя как ще си води бележки на езиковия курс без компютър?! На ръка е невъзможно, то е все едно да искам да ми пусне писмо по пощата, написано с химикалка на кариран лист!?
Хубавото е, че докато си почива ще може да слуша любимите си парчета на Dаft punk на айфона си и да си чати с мен по вайбъра. Ще ѝ направя програма на забележителностите, а тя ще си ги намери с GPS-a. Абе не знам какво го мисля, нали не се е случило!? Споко!
Снимка: Guliver / iStock
Половин час по-късно: "Мамо, кацнах. Супер яко е. Пращам ти селфи."
След 1 час: "Настаних се. В къщата има 3D Mapping и с него разгледахме цял Лондон. :) Пращам ти селфи."
След два часа: "Започна уебинара. Има деца от САЩ, Австралия и Хонконг. Всички сме тагнати и сега си разменяме снимки от родните места. Пращам ти скрийншот."
Вечерта: "Ще се чуем ли на скайп, за да ми видиш гърлото, че нещо ми дращи? Сложила ли си ми осцилококцинум в сака?"
....
1982 г.
Майка ми беше сложила бельо, две-три тениски, чифт къси панталонки и джинсите "Fruit of The Loom" (20 долара от Кореком). Сандалите ми бяха много готини, последните взехме от ЦУМ. Две-три съученички от долните класове също имаха такива. Много си ги харесвахме.
Сакът и без това не побираше много. Добавих само дезодоранта "Зелена ябълка", който беше абсолютен хит в нашия клас. Всички го обожавахме. Сетих се и за най-важното: фотоапарата! "Смяна 8", подарък от татко за петнадесетия ми рожден ден. Един филм Orwo 22 с цели 36 кадъра. Готова съм. Готова съм за първата си бригада в живота.
Снимка: Евелина Андреева
На 16 години съм, от София. Вълнувам се, защото съм привързана към семейството си. Ще отсъствам почти месец и ще бъда много далеч - Петрич. Минимум пет часа с рейс. Не предвидих да взема повече карирани листа и пликове за писма. Едва ли ще намеря в книжарницата в града. Все пак това си е провинция.
Написах първото си писмо на третия ден:
Здравейте майко и татко,
Цял ден пътувахме, но накрая стигнахме в Петрич. Берем праскови.
Сутрин ни будят в 5 часа с радиоточка, по която гърми I Wanna Love You на Боб Марли.
Снимка: Guliver / iStock
Бързо се пробуждаме и отрезвяваме. Храната не е много хубава, но пък ядем праскови на корем. Те са качество „лукс“, за износ. Мъчно ми е за вас и много се надявам да дойдете да ме видите в събота и неделя. Ще ви дам и праскови.
П.п. Днес ни правиха снимки за местния вестник. Аз бях със зелената тениска и късите панталонки.
Целувам ви силно. Чао. Мария
Второто писмо пратих в следващия понеделник:
Снимка: Guliver / iStock
Здравейте майко и татко,
Защо не дойдохте да ме видите? Жалко, щях да ви дам праскови. Ще ви пратя колет. Вече свикнахме с храната, а и по цял ден се тъпчем с праскови. Някои ги боли корем, кашлят и сестрата им дава кодтерпин. Мен ме заболя зъб и на мен ми даде. Вече ми мина.
В сряда и събота ни водят на баня в града. През останалото време се къпем навън с маркуч, но водата е студена. Не измива добре и много се чешем заради мъха по прасковите. На алергичните им дават кодтерпин.
Щом няма да идвате да ме видите, поне ми пишете.
П.п. И ми изпратете карирани листа за писма.
Целувам ви силно. Чао. Мария
Трето. Последно.
Здравейте майко и татко,
Вече минаха три седмици, остана още една. Но ние си прекарваме добре. Веднъж ни водиха на кино "Приключенията на Одисей", а тази вечер ще ни гостува благоевградския театър с моноспектакъл. Как е баба, получи ли телеграмата ми за рождения си ден?
П.п. В Петрич има един бръснарски салон и всички се накъдриха в него. Студено къдрене, много държи. На повечето много им отива. Аз също искам да се накъдря. Пишете ми какво мислите?
Целувам ви силно. Чао. Мария
……
Ако виждате прилика с действителни лица и събития, с вас или с ваши приятели (от миналото и днес), то тя е напълно възможна. Ако ви забавлява – забавлявайте се, ако ви натъжава - потъгувайте. Само не сравнявайте. Излишно е.
Всяко време носи своето лично обаяние и изживени емоции. Животът на едно цяло поколение, родено в края на 60–те и началото на 70-те се структурира в две части: преди интернет и след него, преди демокрацията и след нея.
Снимка: Евелина Андреева
Това доведе до усещането, че времето се измерва не с години, а с епохи. Защото вие, които четете тези редове, никога вече няма да пишете писма на жълтеникави карирани листа, никога повече няма да видите градска аптека с надпис „Дежурна е другата аптека“, няма да слушате Боб Марли през радиоточка..., но пък все повече ще се притеснявате за батерията на телефона си. С'est la vie.
Евелина Андреева
