Или защо при някои хора детската амнезия просто отсъства
Снимка: Guliver / iStock
Казвали са ми, че няма как да си спомням новородената ми сестра и зачервената ѝ от плач физиономия, защото съм била на 2 години и 8 месеца, но аз си я спомням, даже много добре. Помня кой я държи, какво ми говори, къде се намирам аз в апартамента. Не ми е мъгла, не се чудя дали е мой спомен, или са ми го разказвали. Сигурна съм, че това се е случило. Очевидци потвърждават, че нещата са били точно такива, каквито ги е запечатало съзнанието ми. С други думи, това е най-ранният ми спомен от детството, честито.
После не съм много сигурна какво се случва, имам откъслечни спомени за следващите 2-3 години. Ако питаме добрия стар Зигмунд Фройд, той ще каже, че тази „детска амнезия“ се дължи на някаква травма (и щом става въпрос за него, то травмата би следвало да е по някакъв начин обвързана със сексуалността), но понеже няма да го питаме за всичко 100 години по-късно, ще се доверим на последните проучвания по темата.
Снимка: Guliver / iStock
Оказва се, че това, което помним или не помним от детството си, зависи от... разказването на истории. Интересното е, че изграждането на вечно жив образ в съзнанието ни често се дължи на културата, към която принадлежим. Още през 2000 г. група учени от Университета Отаго в Нова Зеландия начело с Шели Макдоналд започват да изучават ранните детски спомени на новозеландци с различен произход – европейци, маори, азиатци.
Най-ранните спомени на маорите в групата се появявали на около 2 години и половина, при европейците тази възраст била 3 и половина, а при азиатците – 4 и половина. Заключението на учените било, че всичко това се дължи на богатата устна култура на маорите. Техните разкази включват постоянен поглед към миналото. Например, децата в семействата растат с историите на майките си за бременността, раждането, отглеждането им.
„Нашата хипотеза е, че в резултат на това чисто културно наблягане на миналото семейната среда се превръща в място, където разговорът за отминали събития и преживявания е доста насърчаван“, подчертават Макдоналд и колегите ѝ. Разказването на истории ни дава възможност да запазим спомена. И колкото по-рано започнем да го правим с децата си, толкова по-ранни ще бъдат и техните спомени. Или поне така излиза от проучването.
Снимка: Guliver / iStock
Но към това има и още. През 2012 г. д-р Федерика Артиоли (също от Университета Отаго) започва да изследва семейства от Италия заради специфичната им структура, в която децата израстват не само с майка си и баща си, а и с баби, дядовци, братовчеди, чичовци, лели, вуйни, вуйчовци и други подобни (за които в български има точно 1500 различни думи). Тя открила, че „разширеният“ формат на семейството също оказва влияние върху сформирането на ранни спомени у децата, а възможността им за разговори с други възрастни, извън собствените им родители, намалява т. нар. детска амнезия. Проучването на Артиоли показало, че италианците също свидетелстват за най-ранни детски спомени около 2 години и половина, точно както маорите.
Друг важен фактор за ранните спомени, освен семействата, включващи различни поколения, д-р Артиоли забелязва при хората, чиито родители са се развели, преди те да станат на 7. Оказва се, че при тях спомените започват горе-долу на същата възраст – 2 и половина.
Ранният развод в повечето случаи предполага ново семейство за всеки от родителите, което дава възможност на детето да живее с много и различни роднини, точно както в типичното италианско семейство, разсъждават учените. Разбира се, белегът, който разводът дава върху детското съзнание, е голям, така че ярките спомени от ранния период може да се дължат именно на това – всичко покрай този изключително важен житейски момент се запечатва стабилно в съзнанието на детето.
Така или иначе, за пореден път става ясно, че семействата ни не са просто част от живота ни по празници, някакъв автобиографично-генетичен факт или едно фамилно име отгоре на документа за самоличност. Семейството, в което израстваме, дава отражение върху начина, по който мислим и възприемаме света и своето място в него. И всичко има значение. Даже и детските спомени.
Така че, да, помня много ясно как сестра ми плачеше зачервена, когато я доведоха от болницата.
Елисавета Цалова по материали от nymag.com
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари