Отношението ни към провала се отразява на децата

Дали с поведението си им помагаме да се развиват, или тъкмо обратното

20 септември 2019 г.

Илюстрация: Guliver / iStock

Когато искате да разберете вътрешните механизми, по които работи семейната динамика, гледайте „Семейство Симпсън“. И по-специално петия (най-добрия) сезон, когато Барт и Лиса отиват на прослушване за наследник на г-н Бърнс. След като отпадат, Мардж пита Хоумър дали все пак не иска да каже нещо.

„Разбира се, че искам“, заявява Хоумър. „Деца, дадохте най-доброто от себе си и се провалихте безславно. Урокът е: „Никога не се опитвайте.“

Макар и не толкова категорично като „Семейство Симпсън“ ново проучване на университета Станфорд с изследователи Кайла Хаймовиц и Керъл Дуек излиза с тезата, че децата възприемат отношението си към провала – без значение дали той ги надъхва, или ги обезкуражава – от родителите си. Това е и ключ към разгадаването на начина, по който малките изграждат личните си възгледи относно интелекта и таланта и дали ще се концентрират върху заложбите си, или върху ученето.

„Когато родители смятат провала за нещо лошо, може да провокират някои „симптоми“ у детето, изпълнено с притеснения относно заложбите и постиженията си“, казва Хаймовиц пред Science of Us, обръщайки внимание на това, че децата прихващат тези вибрации. „Притеснението изпраща послание, че интелигентността е нещо фиксирано, че дори минимално колебание в представянето следва да се смята за нещо тревожно, докато родител, който вижда провала като възможност за развитие, ще подходи към представянето на детето си, фокусирайки се върху начините за учене и усъвършенстване.“ Всичко се свежда до това върху какво избират да се концентрират родителите, когато децата им имат проблем: дали говорят за заложбите им, или за самия процес на учене?

В новото си проучване Дуек и Хаймовиц са подбрали родителите онлайн и на живо в молове и общинските центрове. Един от най-показателните експерименти се оказала задачата родителите живо да си представят как биха реагирали, ако детето им се прибере от училище с лоша оценка на тест по матетика. Тези, които имат по-конструктивен подход относно лошите оценки, се концентрират върху самото учене, казвайки неща като: „Ще окуража детето си да ми разкаже какво е научило от лошото си представяне“; или „Ще го питам дали няма да е от полза да помолим учителя за помощ.“

Родителите с мироглед, че провалът е смазващ, биха посрещнали подобна новина с притеснението, че детето не е добро по дадения предмет или биха казали: „Миличко, няма проблем, ако не си най-талантливото дете по всеки един предмет.“ „Тези практики имат добри намерения“, обяснява Хаймовиц, „целта им е да успокоят детето. Но по този начин казвате: „Нямаш достатъчно талант за това и няма и да имаш.“


Илюстрация: Guliver / iStock

Всъщност и предишно проучване показва, че подходът с притеснението, съжалението или опита за успокоение на детето, задето няма достатъчно заложби, не може да се нарече сполучлив. А децата, както сочат последните експерименти на Дуек и Хаймовиц, реално са много чувствителни към реакциите на родителите си: тези, чиито родители виждат провала като нещо лошо, са по-склонни да смятат, че интелектът е фиксиран, а както доказва предишно проучване на Дуек, хората, които мислят, че талантът е вроден, не се стараят достатъчно. (Защото ако си умен, всичко ще ти се получава лесно.) Изглежда, че възрастта носи мъдрост: колкото по-възрастни са родителите, участвали в новото проучване, толкова по-склонни били да възприемат провала като нахъсващ.

Тук въпросът е как децата се учат да гледат на собственото си образование. „Ако смятат, че интелектуалните заложби се градят, започват да имат цел да научат повече неща в училище, а не само да се концентрират върху оценките, които получават, или върху съревнованието с други деца“, казва Хаймовиц. „Повече ги интересува познанието и разбирането, отколкото оценките или как да впечатлят учителя си.“ Ориентирането към ученето помага на децата по много практични начини, добавя тя. Ако човек през цялото време се тревожи как да покаже способностите си, няма да е готов на рискове, за да подобри обучението си. Може да избягва да обръща внимание на грешките си, защото те го карат да се чувства зле, защото са доказателство, че не може достатъчно, вместо да ги вижда като важна информация за областите, в които може да се развива.

„По този начин се създават много различни модели за ангажиране с учене“, казва тя.

Ако сега се притеснявате дали вашите тревоги не карат децата ви да се срамуват от фотоапарата или да са свенливи по принцип, вижте как реагирате, когато получите новини, че хлапето ви не се справя с нещо. Помислете си какви емоции проявявате в ситуацията, върху какво се фокусирате: върху липсата им на заложби или върху процеса на обучение? Не е лесно – осъзнаването на ситуацията може да се пренебрегне – но е важно. „Поспрете и се запитайте: „Говоря му нещо за ученето или за способностите му?“, казва Хаймовиц. „Това може да е много добър подход към оформянето на начина, по който детето ви мисли за тези неща.“

Коментари
Последни видеа

С приятел

10 август 2020 г.