Последно, да ги наказваме ли децата или не?

Текстът е на психодраматерапевта и майка на двама сина Вита Малгина.

Под наказание имаме предвид различни ограничения и лишения (игри, лакомства, анимация, смартфон, таблет, нови играчки, развлечения) и специални действия, традиционнно възприемани от хората и децата като неприятни и обидни: ограничения в придвижването и общуването (в ъгъла, изолация в друга стая, само функционално общуване). 

Физическото наказание въобще не го разглеждаме по една проста причина: то нарушава правата на всеки човек, нарушава и правата на детето. Физическото наказание като явление не същестува в пространството на нормалните, вменяеми хора.

Ще направим и още една уговорка - на всеки долу-горе вменяем родител може да му се случи веднъж или два пъти да шляпне детето от страх за живота му или от безсилие. И, да, това е ненужно. 

Наказанието е последното средство, към което прибягваме, когато искаме да постигнем нещо важно в отношенията си с децата.

Например, подходът към възпитанието като към процес, в който има възрастен, решаващ дали да накаже или поощри детето, помага за формирането на личност, ориентирана към външната оценка и подчиняваща се с лекота на всяка сила, която превъзхожда нейната собствена.

Като правило такива хора се справят зле с личната отговорност. А едва ли вашата цел е да отгледате мазохист, който с благодарност приема стаданието, което може да се случи, ако злоупотребявате с подхода "моркова или пръчката" дори без физически фактор.

Накратко: въобще не разбирам защо толкова много хора до ден днешен обсъждат наказанието като средство, подходящо за възпитанието на деца.

Все пак имам едно обяснение: често се нуждаем от рационализация на нашите безсъзнателни и полусъзнателни импулси. Например, нуждаем се от това, за да обясним и оправдаем своята агресия и садизъм.

Това протича на микрониво - когато мама шляпва детето по ръката, защото то е замахнало или я е ударило; когато детето е пратено в другата стая, защото е изпуснало сандвича от масата и т.н. Родителите, които постъпват така, искрено вярват, че възпитават децата, когато ги репресират. Но това, което правят в крайна сметка е, че

следват своите несъзнателни агресивни импулси.

Агресията е най-простото и естествено чувство.

Тя се появява винаги, когато нещо или някой се съпротивлява на нашето влияние, на нашето въздействие, на плановете ни. С течение на времето се учим да овладяваме тези импулси, да ги признаваме и да ги изразяваме в приемлива форма. Повечето зрели хора, за съжаление, трудно признават своята агресия, още по-малко пък когато става дума за изразяването ѝ по отношение на собствените деца. И тогава им се струва, че проблемът не е в тях, а в децата, които не слушат, съпротивляват се, нагрубяват. С една дума - направо си просят наказание.

Това е всичко, което може да се каже по въпроса "Има ли право наказанието да съществува". 

Точно в този момент обаче родителите започват да нервничат и да настояват: е, добре, а с децата какво да правим? Ако те си безчинстват и безобразничат? Когато не слушат? 

Ами ще продължим, като разберем защо именно не слушат.

Когато детето често му "отпуска края", вероятно се дължи на това, че ритъма на живот, който му предлагате, не му подхожда и трябва да помислите как да го промените.

А ако детето не разбира от дума, въпреки че сто пъти сте му обяснили какво трябва да направи, бъдете сигурни, че то вече е разбрало това, така че продължете и му обяснете как точно да го свърши.

Подходът като цяло е да се опитваме да разберем защо се случва нещо. Защо не си пише домашните? Може би има някакви недостатъци на интелектуално ниво - тогава му трябва помощ. Домашните са много? На него по някаква причина му е тежко и е в депресия?

Въпросите са много, но няма да ги решите чрез наказание.

Превод: Надя Горанова