Правят ми се чудеса и отказвам да забравя как се обича

В този период на годината дните свършват късно, въртележката се върти твърде бързо. Трудно се качваш и още по-трудно се слиза... Но спри и послушай сърцето си. Заслушай се, усмихни се, още по-широко... А така!
Ухае на мандарини и ванилова свещ, часовете и дните нямат значение, има телефони само за най-скъпите на сърцето близки и приятели, има много красиви мисли, които ме топлят и ме карат да се усмихна, пише Рая, горда майка на чудесните Бобо и Алис, късметлийка съпруга и приятелка на слънчеви хора.

Един прекрасен човек веднъж ми написа: “Забравихме как се прави - да споделяме, да съпреживяваме, да благодарим и да обичаме!” Аз отказвам да забравя как се прави това.

Искам да вярвам, че мога да правя чудеса. Тази мисъл ме топли и зарежда. Да правя чудеса!!! Не само искам, ВЯРВАМ, че мога! А не е ли чудо, когато накараш някого, на когото му е трудно или тъжно, да се усмихне от сърце, макар и за миг. Да усети онази приятна топлина, която се разлива вътре в нас, когато сме щастливи.

Искам да превърна това в новото ми хоби – да карам хората да се усмихват! Да подарявам непоискани искрени усмивки. Колкото повече усмивки подаряваш, толкова повече сам себе се усмихваш.

Изпратих особена година. В никой случай лоша, просто особена - година, в която си задавах разни въпроси, отговорите на които намирам невинаги лесно и невинаги ми харесват. А ако нещо не ми харесва, или го променям, или го приемам и продължавам нататък. Но това, което ме яде, не успях нито да приема, нито да променя.

Това ме караше понякога да не се чувствам комфортно, да се усмихвам по-малко. Тогава терапията ми е да спра за миг, за да се насладя само на хубавите мигове, вълшебните усещания, истинските и смислените емоции.

Да сбъднеш детска мечта, да сбъднеш мечтата на своята майка – това са велики усещания, като предай нататък, като чудеса!

Колко пъти честитих нечий нерожден ден? Колко пъти превърнах един обикновен ден в истински специален, защото всеки ден трябва да е специален? Колко пъти плаках от щастие? Колко пъти се сгуших като коте в прегръдките на любимия човек, потънала в сладкото безвремие на този вълшебен миг? Колко пъти спрях, за да погледам синьото небе?

Колко пъти целунах-до-без-дъх? Колко пъти се смях до сълзи, без да мога да си поема дъх? Колко пъти просто дишах? Колко пъти останах на слънце, само, за да се насладя на меката слънчева топлина, която нежно гали кожата ми? Колко пъти изкрещях „обичам те“ от дъното на душата и сърцето си, в мига, в който почувствах потребност да кажа “обичам те”?

Колко пъти влязох тихо на пръсти в стаите на децата нощем, само да ги погледам в тъмното и да ги послушам как дишат, докато спят? Колко пъти зарових пръсти в студения пясък по залез слънце на морския бряг?

Колко пъти останах запленена от магията на театралното изкуство? Колко пъти прочетох един и същи текст няколко само, защото е дяволски добър? Колко пъти плувах към хоризонта? Колко пъти преплетох пръсти в тези на любимия човек? Колко пъти танцувах, докато не премалях от умора? Колко пъти се усмихнах, помахах, изплезих се на непознатото дете в колата до мен на светофара, което гледа през прозореца някак тъжно? Колко пъти се отдадох на някое щуро приключение? Колко пъти…???

Със сигурност не достатъчно! Можем да сме по-щастливи, можем да обичаме по-силно, можем да сме по-запленени и истински отдадени на нещата, които обичаме и които правим във всекидневието си. Можем да се усмихваме повече - няма как да е трудно!

Около нас навсякъде е пълно с ключове към Страната на чудесата. Нашите Алис и Бобо винаги имат скрит по някой ключ някъде, стига да сме настроили сетивата си за чудеса и мигом да скочим в дупката на белия заек. Разбира се, има и много тъга, и много грозни неща, и много ужасяващи такива. Зависи какво искаш да видиш…

Мисля си така, докато беля мандарини за момчетата и гледам Витоша. Магична е! Слънчевите лъчи танцуват между клоните на един бор… Правят ми се чудеса!