Кои са лъжливите митове и кои са истините? Отговори на някои важни въпроси
Еднократното поглъщане на дъвка е проблем, но ако се случва по-често, може да има последици.
Снимка: Shutterstock
На всеки се е случвало да погълне дъвката случайно, докато я дъвче. Не са застраховани нито децата, нито възрастните. Но знаем ли какво се случва от това действие? И трябва ли сериозно да се тревожим за евентуални последици? Нека се опитаме да хвърлим малко светлина върху тази вековна тема.
Дъвченето на дъвка е вид удоволствие, но преди всичко е полезно за освежаване на дъха. Поради самата си природа, тя не трябва да се поглъща. Какво става, ако все пак се случи? Някои смятат, че дъвката може да остане в стомаха несмилаема до седем години, но това е погрешно схващане. В действителност, случайното поглъщане на парче дъвка понякога няма последствия, но би могло, ако се превърне в навик или случва по-често.
Дървесната смола вече е далечен спомен, съвременните дъвки се правят с дъвка основа и синтетични вещества, включително някои на петролна основа, ароматизатори и подсладители, и не съдържат хранителни съставки. Това означава, че няма хранителни свойства и е несмилаема, така че телата ни не са в състояние да я разградят като храната, която ядем. Каква е съдбата ѝ тогава? Тя се изхвърля от тялото непокътната след около 40 часа. В действителност същото се случва и с други съставки, които преминават през храносмилателната система непокътнати, като царевични зърна и сурови семена.
Въпреки това, ако поглъщате дъвка твърде често, това може да причини сериозни последици.
Ако погълнете няколко дъвки за кратък период от време, например по една на ден в продължение на седмица, храносмилателната система може да пострада сериозно и да причини чревна блокада, водеща до болка. Механизмът е подобен на този при водопроводна тръба, запушена от нещо, което не може да тече. Докато запушването не се отстрани, всичко, което попадне вътре, само ще увеличи натрупването, като в крайна сметка ще създаде налягане в тръбата и рискува спукване. Ако се появят симптоми като запек, коремна болка, тежест или подуване на червата, спазми и повръщане, трябва да се консултирате с лекар. И при децата, както при възрастните, дъвката ще бъде изхвърлена в рамките на часове, но ако това се случва често в продължение на няколко дни, е важно да се следи за стомашно-чревни проблеми.
В крайна сметка, най-доброто, което може да направите, е да изплюете дъвката и да я хвърлите в кошчето. Имайте предвид обаче, че макар да не можем да смелим дъвката, можем да абсорбираме нейните добавки, като например добавени захари, които се абсорбират от тялото по време на дъвчене. Ако искате да избегнете преяждане с калории, ограничете употребата ѝ или изберете „лека“ версия на дъвката.
Дъвката всъщност има доста древен произход. Естествено, външният ѝ вид се е променял във времето, но има доказателства, че катранът от брезова кора е бил използван в Северна Европа още преди 9000 години за такива цели. Вероятно е помагал при зъбобол. А древните маи са дъвчели нещо, наречено чикъл, и направено от зрънце саподила, за да овладеят жаждата и глада. Дори ацтеките са ползвали дъвките, но с някои социални ограничения: само на неомъжени жени и деца е било позволено да го правят в присъствието на други, докато от всички останали се очаквало да бъдат по-дискретни. В Северна Америка местното население е използвало смолата на норвежкия смърч, практика, която е продължила до пристигането на европейските заселници.
В края на 40-те години на XIX в., американският изобретател Джон Бейкън Къртис варил смърчова смола и я нарязал на ленти, които покрил с царевично нишесте, за да предотврати слепването им, и така създал първата търговска дъвка. През 1850 г. той отворил първата фабрика за дъвки в Портланд, Мейн, САЩ. Смолата обаче нямала добър вкус и се ронела между зъбите. Дотогава парафиновият восък се смятал за безопасен, но изобретателят Томас Адамс от Ню Йорк не основал компания през 1880 г., внасяйки чикъл от Мексико и създавайки по-добра версия.
До средата на ХХ в. повечето производители на дъвки го заменили с други синтетични съставки. Нарастващата конкуренция карала бизнесмени като Уилям Ригли-младши и Франк Флиър да се борят да се откроят в общественото внимание и да направят продуктите си по-привлекатели и търсени. Докато през 1928 г. Уолтър Диймър не създал първата дъвка, способна да произвежда „мехурчета“. Оттогава продуктът е придобил разнообразие от форми и цветове и се използва широко.
Деси Тодорова по материали от Curioctopus
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари