Нова разтърсваща доза Фредрик Бакман навръх Коледа

Броени дни преди Коледа на български излиза нова трогателна история от "шведското чудо" Фредрик Бакман - „Сделката на живота ти”.

Шестата негова книга е зазтърсващ роман, в който два паралелни сюжета се преплитат по неочакван начин и  провокират да се замислим за всекидневните си радости и тегоби, за важните неща в живота, за любимите хора, отношението и прекараното с тях време, което остава неоценено до момента, в който ги изгубим безвъзвратно.

На страниците ще се срещнем с човек, жертвал семейния уют в името на кариерата, чието единствено желание вече е да стопли отношенията със сина си, който е прекарал по-голямата част от живота си далеч от своя баща-кариерист и е пълна негова противоположност.

Междувременно в местната болница едно малко момиче страда от неизлечима болест, която скоро ще отнеме живота му. И макар детето да е напълно наясно с това, се е вкопчило в живота и не се предава и за миг.

Как тези двама герои успяват да кръстосат пътищата си? Какво ги очаква, когато срещнат жената със сивия пуловер, която знае какво очаква всекиго…

Корицата и множеството цветни илюстрации в българското издание са на художника Дамян Дамянов.

Фредрик Бакман е своеобразен феномен в световната литература. В рамките едва на 5 години – първият му роман „Човек на име Уве” излиза на шведски през 2012 г. – писателят успява да спечели милиони фенове във всички краища на света.

У нас Бакман е добре познат и с останалите си романи, които са начело в класациите за най-продавани книги месеци наред след излизането си: „Баба праща поздрави и се извинява”, „Брит-Мари беше тук” и „Бьорнстад”, а също и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

ОТКЪС:

Здрасти. Баща ти е. Скоро ще се събудиш, днес е сутринта на Бъдни вечер в Хелсингбори, а аз убих човек. Приказките не започват така, знам. Но отнех живот. Ще се промени ли нещо, ако ти кажа чий?

Може би не. Повечето от нас искат да вярват, че всяко сърце, което спре да бие, липсва еднакво силно. Ако ни зададат въпроса „всички животи ли имат еднаква стойност?“, повечето от нас убедено ще отговорят „да!“. Но само докато някой не посочи човек, когото обичаме, и не попита: „Ами този живот?“.

Тогава? Има ли значение дали съм убил добър човек? Обичан човек? Със стойностен живот?

Има ли значение, ако е било дете?

Тя беше на пет. Срещнах я преди седмица. В стаята с телевизор в болницата имаше малък червен стол, бе неин. В началото не беше червен, но тя видя, че му се иска да бъде. Нужни бяха двайсет и две кутии пастели, но това нямаше значение, тя можеше да си го позволи. Тук всички ѝ даваха пастели. Сякаш можеше да пребоядиса болестта, да оцвети спринцовките и лекарствата така, че те да изчезнат. Разбира се, знаеше, че това няма да стане, тя бе умно хлапе, но се преструваше заради тях. Така че през деня рисуваше върху хартия, за да зарадва възрастните. А нощем оцветяваше стола. Защото той толкова много искаше да бъде червен.

Имаше плюшена играчка, заек. Наричаше го „Айо“. Когато се учеше да говори, възрастните мислеха, че му казва „Айо“, защото не може да произнесе „Зайо“. Но тя го наричаше Айо, защото той така се казваше. Това не би трябвало да е толкова трудно за схващане всъщност, дори за възрастните. Понякога Айо се плашеше и тогава тя го слагаше на червения стол. Може и да не е медицински доказано, че те е по-малко страх, ако седиш на червен стол, но Айо не знаеше това.

Момиченцето седеше на пода до него, галеше го по лапата и му разказваше приказки. Една вечер стоях скрит зад един ъгъл в коридора и я чух да казва: „Скоро ще умра, Айо. Всички хора ще умрат, само че повечето ще умрат след сто години, а аз може би ще умра още утре“. После добави, шепнейки: „Надявам се да не е утре“.

След това ненадейно вдигна глава и се огледа изплашено, сякаш бе чула стъпки в коридора. Вдигна бързо Айо и пожела лека нощ на червения стол. „Тя е! Идва!“, прошепна момичето и се затича към стаята си, където се скри под одеялото до майка си.

Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив плетен пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.

Превод: Любомир Гиздов

Източник: ИК „Сиела”