Момичето, което четеше в метрото - не само за тийнейджъри

Запиляна в монотонното си ежедневие из парижките улици и страниците на книгите, които чете всеки ден в метрото, Жюлиет прекарва дните си без особено силни емоции. Всеки ден, увита уютно в големия избледняло син шал, изплетен от баба ѝ, Жюлиет се крие зад слънчевите си очила във формата на пеперуда и от време на време хвърля поглед на заобикалящите я в метрото – почти едни и същи лица, повечето четящи като нея, и дори ѝ се струва, че започва да ги опознава по заглавията, които вижда в ръцете им.

Един ден тя  решава да слезе няколко спирки по-рано, за да се разходи из града. Това ненадейно решение я отвежда до прага на странна къща, чиято врата е подпряна с книга, а на табелка има загадъчен надпис: „Книги без ограничения“. Така Жюлиет се озовава сред обществото от хора, които пускат книгите свободни.

Те не оставят нищо на случайността – опознават околните и откриват от коя книга имат нужда, за да бъдат щастливи. Жюлиет скоро разбира, че трябва да се научи отново да чете – и книгите, и хората, за да промени изцяло живота си. А дали ще открие щастието?

 „Момичето, което четеше в метрото” от Кристин Фере-Фльори (ИК „Сиела”) е топла история за книги и любов, която се стреми да покаже, че нищо на този свят не е случайно.

Откъс

Жюлиет намери улицата, ръждивата порта с избелялата синя ивица боя, небето, затворено между високите стени, и се смая. Щеше да ѝ се стори почти напълно естествено, ако улицата бе изчезнала, ако една стена се издигаше пред нея на това място или ако вместо търсения, очевидно напразно, склад с книги, откриеше аптека или магазин с витрини, облепени с обяви във флуоресцентножълто и зелено с промоциите за седмицата. Не. Тя сложи лявата си ръка на студения метал. Табелата също бе все още там. И книгата. Тя стоеше все така между крилата на портата, пропускайки ухаещ на дим въздух.

Жюлиет се обърна и огледа фасадите на околните къщи. Защо се притесняваше някой да не я наблюдава точно в този момент? Страхуваше се да не я видят как влиза вътре – да не я съдят? В този заспал квартал хората сигурно гледаха с подозрение кой влиза и излиза от съседите им. А това място задължително будеше любопитство, а навярно и нещо повече.

Жюлиет не знаеше от какво се страхува. Но чувстваше, че вътре в нея се надига смътна тревога. Да раздава книги на непознати хора – непознати, но избрани „шпиони“... кой може да прекарва така времето си? Всъщност да посвети цялото си време на това? От какво живееше бащата на малката Заиде? Дали излизаше понякога, за да отиде на работа – думата не предизвика никакъв образ в съзнанието на Жюлиет, която не успя да си представи Сюлейман зад гише в банка или в архитектурно бюро, да не говорим за класна стая или супермаркет – или стоеше затворен, денем и нощем, в тази облицована с книги стая, в която лампите светеха постоянно?

Той всъщност можеше да работи и оттам, да проектира уеб сайтове, да превежда на свободна практика или да пише текстове за каталози например. Но не го виждаше и в нито една от тези роли. В действителност не го възприемаше като истинско, обикновено същество с материални нужди и социален живот; не го възприемаше и като баща. Нито дори като мъж.

Станали сме толкова подозрителни, помисли си тя, бутайки тежкото крило, което се отвори бавно, сякаш със съжаление. Винаги си мислим най-лошото. Да даваш книги на хората, за да станат по-добри – това е целта му, ако съм разбрала правилно... Сигурна съм, че в местната бакалия смятат Сюлейман за терорист или дилър. И полицията вече е идвала тук. Ако беше зъболекар, на никого не би му хрумнала подобна мисъл. Започвам да повтарям баналности, всеки знае това. Може би не чета достатъчно, мозъкът ми е изсъхнал. По-добре да... Всъщност какво?

Дворът беше празен, парче хартия летеше под първите стъпала на металното стълбище, вратата на офиса бе затворена. Отвътре не се виждаше никаква светлина. Разочарована, Жюлиет се поколеба за няколко секунди дали да не си тръгне, но след това, тласкана от любопитство, се приближи до тъмните прозорци. Дворът на звяра без звяра – възбудата на опасността без опасността. Защо използваше тези съмнителни сравнения? Прииска й се да изръкопляска няколко пъти – беше точното време и точното място, никой нямаше да я види. Но жестът бе някак детински. Не можеше да го направи, не и в този момент.

Защо, между другото?

Приближи се, стъпка по стъпка. Тишината бе странна. Невъзможно й бе, или почти невъзможно, да повярва, че на няколко метра от нея градът поглъщаше времето, плътта, мечтите на хората, градът, който никога не се засищаше, който никога не спеше. Плясък на криле й подсказа, че над главата й прелита гълъб и каца на парапета на галерията; разнесе се звън на напукана камбана, осем пъти един след друг. Сутринта. Можеше да бъде което и да е време, където и да е, навсякъде, в един от онези провинциални квартали, които Балзак обича толкова да описва.

– Не стойте тук. Влезте.

Гласът дойде отгоре, разнесе се над нея и тя подскочи, стресната от изненада. Не бе залепила носа си до стъклото на прозорците, но въпреки това имаше усещането, че са я хванали в крачка да прави нещо нередно.

– Ей сега идвам. Днес не съм много във форма. И той вече беше там – все едно бе прелетял над земята. Жюлиет дори не бе чула стъпките му по стълбището. Още преди да го види, усети миризмата, пропила дрехите му, миризма на канела и портокал.

– Току-що направих торта за Заиде – каза той. – Тя нещо не е в настроение.

Погледна ръцете си, покрити с брашно, усмихна се извинително и ги изтри в черните си панталони. В края на краищата той бе баща. Но торта? За болно малко момиче?

– Ако я боли стомахът... – започна с неодобрителен тон Жюлиет, но внезапно й се стори, че чува как майка й и бабите й са проговорили едновременно през нейната уста.

Защо се бъркаше?

Сюлейман се облегна на вратата, която се съпротивляваше на ръждясалите си панти. Натисна с рамо и я принуди да се открехне повече.

– Всичко тук се е пораздрънкало – каза той. – Стените и обитателите им. Заприличали сме едни на други.

Жюлиет се канеше да протестира – от учтивост – но той бе прав, разбира се. Тя се усмихна.

Кристин Фере-Фльори (1961) е френска писателка, автор на тийнейджърски романи, както и истории за пораснали читатели. Първата ѝ книга в YA жанра излиза на френски през 1996 г. – „Le Petit Tamour”, последвана от романа за възрастни „Les vagues sont douces comme des tigre” (1999), за който печели наградата Antigone измежду 60 други заглавия. От 2001 г. е главен редактор във френското издателство Les 400 Coups France.

Превод: Паулина Стойчева Мичева