Мама сигурно е полудяла

Здравейте отново, нови родители!

Аз съм Таня, майка на две момчета и днес съм малко полудяла. Децата се учат да ходят - първо падане назад, стил дъска. Това ми включи параноята и сега дебна падналия на всеки милиметър. Но вече поне се усещам, че прекалявам. 

В началото не беше така. С лекота си залагах капани и грижливо си ги поддържах в изправност, да не би да взема да пропусна да падна. Вярвам, че такива капани си залагат много майки - дано обобщението да е от полза. 

Капан номер 1 - и по значимост, и по честота

Максимализъм

Този капан е много дълбок, защото обикновено човек го свързва с положителен импулс. Искаш всичко да е на 100%, стараеш се на 100%, очакваш на 100%, а накрая се скапваш на 100%.

При гледането на децата се завърташ в тази центрофуга още по-шеметно, защото тук потенциалният провал не е само на твой гръб. Интересното при този капан е, че трудно осъзнаваш, че си паднал в него.

Винаги съм давала съвети на приятелки с деца, че няма как да са максималисти, че не е необходимо да се пренавиват, че правят повече от достатъчно, и въпреки това не разпознавам веднага тази вманиаченост в собствените си действия, защото максимализмът има навик да се крие и зад най-дребните неща.

Да изчистиш носа на 100%, да изрежеш ноктите докрай, да не претоплиш млякото, да не го изстудиш, действие след действие, зад всяко от което те дебне призракът на максимализма. И най-малкото отклонение от коловоза тук - детето пищи и носът остава пълен, или не ще да яде, води до тежка фрустрация и гняв, обикновено насочен навътре, но понякога и навън.

Признавам, и аз съм крещяла на пеленаче: "Какво искаш от мен?" Да не говорим за опитите да си правиш планове, да си разпределяш времето, да вършиш нещо встрани от рутината. 

Снимка: Guliver / iStock

Тук фрустрацията може да е пълна - от рода на "ето, за нищо друго не ставам". Уви, тогава мама не става и за мама. Така че по-спокойно с плановете и с едно голямо наум - детето отсреща не е робот, какъвто и режим да съм въвела. 

С максимализма е свързан и друг капан, в който "мама сигурно е полудяла" пада - убедеността, че (продължава на следващата страница)

никой не може да ѝ гледа детето по-добре от самата нея.

Фразата "Не така, всичко ли сама трябва да правя" се настани в речника ми с удивителна лекота, сякаш цял живот съм я държала на въоръжение. По тази наклонена плоскост наистина може да се стигне дъното - до пълно отричане на другия заради едното раздразнение, че той просто не е като теб.

Като се сетя как се сърдех на бабите, че някое от децата се е събудило в тяхна "смяна", чак ме хваща срам. И цялото това треперене от човек, който на думи вярва, че нищо от това не е полезно. И днес продължавам да падам в капана на максимализма, но той се е видоизменил. Децата поотраснаха и вече не се страхувам толкова дали няма да ги съсипя физически, пък и те все по-ясно показват, че максимализмът е невъзможна работа.

При майките с близнаци страшен капан е постоянната паника, че няма време

През първите три месеца след раждането това "нямам време" направо ми беше влязло в кръвообращението. От хранене на хранене, от сменяне на пелени в сменяне на пелени, имаш чувството, че времетото те застига, затрупва и няма да можеш да изпълзиш изпод мерките и теглилките му.

Това бързане някак си е неминуемо, ако искаш да създадеш режим на децата, но съм стигала до пълни безумия - да ме дразни и едноминутно закъснение от плана. И сега съм си така - не допускам отклонения от над 7 минути, без силно да се разнервирам. Луда работа. Но поне знам, че на децата нищо няма да им стане от моя леко нарушен график.

Усещането, че няма време, изтощава силно психиката и "мама сигурно е полудяла" наистина забравя много нормални неща - няма време за книга, няма време за усмивка, няма време за мъжа си.  
В първата година от раждането се раждат и много заблуди около децата. 

"Моето дете не прави така" 

Или "не яде това или онова" често пъти са плод на пълно изтрещяване на мама, която всъщност се е огънала при някой завой на бебо от рутината. По тази логика може да се робува на буквално съсипващи практики.

Аз например бях убедена, че моите деца не могат да спят у нас. Двамата заспиваха на път за детската кухня и за да не им разбивам съня, изкарах цяла зима в обиколки из София, под сняг и виелици, докато те блажено се гушат в чувалите.

Сега оценявам поведението си като напълно ненормално. Откакто реших, че е време да сменяме този режим, съм направо друг човек. Успях да прочета три книги за три седмици при резултат нула на нула за една година след раждането.

Бях убедена, че децата ми имат проблем с храненето, щото не обичаха парченца, пък те си хапват отлично, и т.н., и т.н. Срещу голямото преувеличаване на "моето дете" помагат раздумките по площадките, ако въобще там се стига до разговор, или четенето в нета. Чудно как срещата с други луднали мами може да отрезвява. Но за площадките - някой друг път. Децата заспаха и "мама сигурно е полудяла" ще се опита да почете. Доскоро, нови родители. 

Таня Петрова е журналист на в. „Сега“, в отпуск по майчинство.

Снимка: личен архив

През 2016 г. тя стана майка две деца - Марко и Никола, и издаде първата детска книжка в живота си - "Приключенията на Поспаланко".