Аз съм тревожна майка и не съжалявам за това

Майките, които завиват децата си при температура над 25 градуса или им слагат ръкавици при най-обикновена простуда винаги са ми се стрували комедийни персонажи. „Защо се тревожат за глупости? От такива деца стават мамини синчета“, си говорихме с приятелки на кафе. Но, както се казва, бях идеалната майка, докато не родих.

Когато синът ми беше на три месеца трябваше да му дам лекарство – прахче, разредено във вода. Всичко, според инструкциите: със спринцовка право в устата, главата леко повдигната, впръсквам по малко… Но бебето изведнъж си пое рязко въздух и… престана да диша.

Гледах неговото зачервяващо се, а след това посиняващо лице и осъзнах, че вкъщи сме сами, а навреме не е възможно да дойде Бърза помощ. Като по чудо си спомних за едно предаване на д-р Комаровски, в което се говореше за асфиксия (задушаване) и какво да се прави в подобен случай. Сложих му коремчето върху коляното си, провесих му главата надолу и изведнъж той се закашля и започна да диша.  

В болницата потвърдиха, че всичко се е разминало, но не ми стана по-спокойно от това. За тези няколко секунди осъзнах, че смъртта е заедно с нас и трагедия може да се случи по всяко време и да отнеме живота на детето ми. Защото човек нищо не контролира. И оттук-нататък у мен се всели тревогата.

И ето как се проявява тя:
Детето играе само под надзор. Максимумът е да го оставя в хола с играчките, докато закусвам. Въпреки че едва ли може да се нарече закуска тичането до съседната стая на всеки 2 минути (нещо е притихнал, пластилин ли яде или си пъха флумастер в носа?!)

Семейството ни рядко е на обществени места. В търговски центрове не мисля за нова чанта или да пия кафе, а за терористични актове и пожари (търся с поглед аварийните изходи), в метрото и автобусите се срещат пияни психопати-детемразци, а колко опасности има в тълпите, като се започне с вирусите и се завърши с отвличането на деца…

Страхът да не загубя детето е един от най-силните, затова на връхната му дреха има етикет с неговото име и моя телефонен номер.

Когато трябва да пресичам, не гледам светофара, а се озъртам за опасност: откъде ли ще се вземе някой пиян шофьор? И колата му по безумна траектория ще се вреже в тълпата…

Но на мен и зад волана не ми е лесно, въпреки че автомобилът ми е с всякакви системи за безопасност. По-голяма дистанция, само разрешена скорост и избягване на маневри – това е моят стил на каране.

Разбира се, не пасирам храната на двугодишния си син. Но рискът от задавяне все пак е висок: никакви големи парчета, грозде, сухари и т.н. Всичко е натурално и с минимално количество захар (кариес!). Детето яде само с лъжица и само под наблюдение. Без изключение.

Разбира се и под наблюдение може да се случи беда. Затова регулярно освежавам в паметта си метода на Хаймлих (https://www.vbox7.com/play:156d25ca88) и последователността на техниката на сърдечния масаж и изкуственото дишане. Планирам да ги напиша на табела и да ги закача вкъщи, защото по-малко тревожните членове на моето семейство не са загрижени за безопасността.

Домът е максимално обезопасен. Химията и лекарствата са надеждно прибрани нависоко, шкафовете са хванати за стената, ножовете и всичко стъклено и остро не е достъпно от дете, ъглите са надлежно покрити с гумени предпазители, прозорците също са обезопасени с лайсни до средата. Остана ми да купя пожарогасител.

Какво виждат майките на детската площадка? Сладки играещи си деца. Какво виждат тревожните майки? Пясък с глисти, котешки акота, гълъби – източник на зарази, счупени бутилки, кучета без намордници и оооп, ето, кашлящо дете. Не, сине, да си тръгваме оттук.

Страхувам се не падне лошо. Тротинетка и колело се карат с каска. И никакво тичане вкъщи по чорапи.

Леките вируси лекувам без излишни лекарства и вълнения. Но когато стане дума за ангина или тежък бронхит не се притеснявам да посетя поне трима лекаря, да изчета всичко във форумите и да разиграя в главата си най-лошите варианти.

Да сравнявам детето си с другите е неблагодарна работа. Но кой не го прави? Когато беше на година и три месеца досадих на домашните с мрънкането, че всички на неговата възраст говорят, а той мълчи, не идва, когато го викам и не ме гледа в очите, сигурно е аутизъм. Третият по ред невролог вежливо ме посъветва да оставя намира съвсем здравото дете и да потърся психиатър. За себе си.

Разбира се, детето не се досеща, че съм като майка орлица над него – вълненията ми остават зад кадър. Аз не съм от онези, които викат „не се катери, ще паднеш“, „не тичай, ще се спънеш“.
Моето активно дете просто се развива в безопасно пространство. А аз ще работя не само над предотвратяването на нещастни случаи, но и над себе си: да се мисли за възможни трагедии няколко пъти дневно не е най-полезното занимание.

Но въпреки всичко съм убедена в едно: по-добре да бъда тревожна майка, отколкото да превърна живота си в ад, заради една-единствена грешка от невнимание.

Текст: Наталия Черкасова/detstrana.ru, превод: Надя Горанова