Спомени от нашето детство в "Сбогом, дневнико"

"Нека моята тъжна съдба на многострадален ученик ти послужи за пример, че човек не знае какво може да му се стовари на главата." Това е нещо като мото на новата книга „Сбогом, дневнико!“ от Ненко Генов. Тя е нещо като мил спомен от нашето детство и отговор на въпроси, които си задават днешните тийнейджъри, например следните:

Как да се сдобиеш с нов телефон, когато старият вече не отговаря на високите ти стандарти? И как да оцелееш, ако изгубиш този суперскъп телефон още на първия учебен ден в новото училище? А накрая може би ще се окаже, че животът без телефон не е толкова скучен и безсмислен – особено ако си водиш дневник.

„Сбогом, дневнико!“ говори на езика на децата и засяга теми за семейството, приятелството, опазването на околната среда с много хумор и илюстрации от автора, препратки към музика, филми, игри. 

Ненко Генов първо е учил английска филология, а след това и кинорежисура. Работил е няколко години в телевизия, но тъй като не му поверили епизод на „Междузвездни войни“, в момента кротко се преструва на учител по английски. Живее в Полша със семейството си, където е и сценарист на няколко детски театрални постановки. „Сбогом, дневнико!“ е първата му книга.

"Най-много обичам детската литература – там намирам себе си, и без съмнение щях да напиша нещо, подходящо за деца, което самият аз искам да прочета, а не намирам по книжарниците", разказва авторът.

"В България често излизат детски романи дневници, част от които много харесвам, но почти всички са преводни. Българските деца четат за герои със западни имена, които, макар и да се сблъскват със сходни проблеми, все пак имат по-различно всекидневие. У нас никой не се вози на жълти училищни автобуси, не ядем сандвичи с желе и фъстъчено масло, нямаме кастинги за мажоретки, не събираме скаутски значки и не продаваме бисквити на съседите си, не правим вулкани от папиемаше за научния панаир... Част от вдъхновението дойде под формата на мили спомени от собствените ми ученически години, а другата част – от работата ми като учител и контактите ми с децата. Доста от ситуациите в книгата са преживени под една или друга форма, но за това ще разкажа по-подробно в специалния блог, посветен на книгата."

Ти самият си илюстрирал книгата. Отдавна ли рисуваш и правиш ли нещо по-специално, за да развиваш това умение?

Рисувам, откакто се помня. Аз съм от поколението, което закачи края на „Дъга“ и началото на „Мики Маус“, и още като малък рисувах свои комикси по блокчета, скицници и тетрадки. По-късно, в гимназията, с един приятел също рисувахме свой собствен комикс в една парцалива тетрадка, която ставаше все по-парцалива, тъй като целият клас се изреждаше да чете... Дори имахме специален брой, който излезе в училищния вестник.

Обичам да рисувам, но не бих се нарекъл художник. Хубавото на „Сбогом, дневнико!“ е, че изисква илюстрации, които са ми по силите – на ниво петокласник, мисля, че го докарвам.

Как успяваш да си в крак с „готините“ неща в момента?

Когато преподаваш в училище, си заобиколен от деца и си в час и в пряк, и в преносен смисъл. Виждаш какво колекционират децата, на какви игри играят, каква музика слушат... Вкусовете ни невинаги съвпадат, но децата наистина се радват, когато намерят нещо общо между себе си и възрастните. А ако проявиш поне малко любопитство, те много охотно споделят подробности. На доста от тях им е интересно да чуят какво е било „едно време“.

На тяхната възраст ние нямахме интернет и телефони, но пък тамагочитата бяха хит. Криехме ги под чиновете, а учителите ни ги конфискуваха... Нещата се променят, но допирните точки между поколенията са там, стига да искаш да ги видиш.

В „Сбогом, дневнико!“ се говори за опазването на околната среда, за застрашени животински видове. Как реши да включиш тази тема в книгата? 

Ужасно е какво сме причинили и какво продължаваме да причиняваме на планетата си. Гледам и чета новини – за замърсяване, бракониери, изчезващи видове... И хем искам да помогна, хем се чувствам безсилен. Подписваме онлайн петиции, пишем гневни коментари в социалните медии, но дали има някакъв реален резултат от това, не знам.

Със семейството ми не сме активисти, но се интересуваме от темата. Случва се да направим скромно дарение към природозащитни каузи. Прибирали сме вкъщи всякакви ранени и нуждаещи се животни. Съседът ни е ветеринар и това е голям плюс. Децата са много чувствителни и се случва нещата да завършат със сълзи, но по-добре насълзени очи, отколкото извърнати от нещастието.

Исках в книгата да вплета темата за опазването на околната среда, за доброволческата и благотворителната дейност. Исках да се получи не просто забавна, но и смислена книга. Винаги съм симпатизирал на каузата на „Зелени Балкани“, които са и една от най-популярните и дейни екологични организации у нас, и сметнах, че е повече от подходящо да ги включа в сюжета.

Какво би казал на всички родители, които се чудят дали да купят книгата за децата си?

Бих им казал, че и аз съм родител, и при това се имам за свестен такъв, и никога не бих написал нещо, което не бих искал и собствените ми деца да прочетат. Освен това, насърчавам и самите родители да прочетат книгата (докрай!), защото тя съвсем не е само за деца.