Две млади майки създадоха детска книжка за приятелството, четенето и магиите

Дебютната книжка на Катерина Нейнска „Фен и Бибит в Приказната гора“ с илюстрации на Светломира Минкова отвежда в света на две деветгодишни сестри, в който се срещат какви ли не същества, истории и приключения.

Авторката и художничката на новата детска книга са млади майки, които черпят най-силно вдъхновение от децата си. Катерина Нейнска пише от малка, на уебсайта ѝ могат да се прочетат последните ѝ творби – приказки и къси разкази с магични елементи. Учила е визуални изкуства, реклама и маркетинг в Лондон и е копирайтър в рекламна агенция.

Светломира Минкова работи на свободна практика като графичен дизайнер и художник. Завършила е Художествената академия, магистърската ѝ степен е „Текстилно изкуство“. Зад гърба си има множество картини и творчески проекти, повечето могат да се разгледат на личния ѝ уебсайт.

Двете вдъхват живот на приказните създания Чуище, Бебедо̀, Чубугубъл, Баба Дом-би-Дом и внушават класически ценности като добро и приятелство и стимулира децата да заобичат четенето и книгите, а илюстрациите отличават книжката с енергия, детайлност и характери.

Откъс

Подлютяващата билка

Беше късна утрин, Бибит и Фен преди малко бяха станали от леглата си. Седяха на поляната пред къщурката и чакаха Бебедò да донесе някакви екзотични плодове и сиропчета за палачинките, които щяха да си правят. Бебедò се появи някак разтревожен, и то без никакви плодове или сиропчета в ръцете. Момичетата озадачено попитаха:

– Какво става, Бебедò, защо не носиш нищо и гледаш… така?

– Защото закуската се отлага. Тръгвайте с мен бързо! Баба Дом-би-Дом е страшно ядосана на нещо, хвърля огромни камъни от пещерата си и надава разярени викове. Трябва веднага да идем да видим какво става, с тия камъни ще смачка някое същество или направо къщата му ще отнесе!

– Ама защо…

– Не знам защо, точно затова да побързаме!

Момичетата тръгнаха, подтичвайки след Бебедò, минаха край поточето и Чуището, което си беше потопило краката в бистрата вода и примлясваше на слънце.

– Чуище, свивай се на кълбо да те търкаляме, че има проблем! Баба Дом-би-Дом е полудяла – викна му Бебедò.

– Ъъъ… закуууск…

– Няма закуска, после ще закусваш! Ако всичко оправим, и палачинки ще ядеш!

– Палаа… – Чуището светна.

– Айде!

Продължиха бързо, търкаляйки Чуището. Вече се чуваха грохот и викове. Колкото повече приближаваха, толкова повече се усилваха, както и започваха да достигат до тях парчета летящи камъни. Бабата наистина ревеше страхотийно, чат-пат се различаваха изречения:

– Къде ми еееее…. лютивкатаааааа! Ааааааааргггггггггрггггаааагрррр! Коооой ми откраааднаааа лютивкаатаааа грррррррарггг!

– Бабо, Бабо, успокой се, ще потрошиш гората! Успокой се малко, кажи какво се е случило! – извика с всичка сила Бебедò, за да достигнат до нея думите му.

Четиримата се снишаваха, пазейки се от камъните, които Бабата, страшно зачервена, хвърляше с огромните си ръце.

– Чуище, хвани ѝ малко ръцете, че така не можем да говорим!

Чуището се примъкна до нея и плавно я стегна в усмирителна прегръдка.

– Аааааааргггрггрггг, ще ви унищожа всичкитееее! Къде ми еееее...

– Добре де, обясни какво къде ти е, за да можем да ти помогнем. Моля!

Бабата вече не можеше да хвърля, опитваше се да се измъкне от Чуището, но, както знаем, то бе твърде силно и дори и тя не можеше. Леко се поспря и привидно успокои, но очите ѝ горяха. Погледна с тях Бебедò:

– Няма ми лютивката. Някоя гад я е откраднала!

– Каква е тази лютивка?

– Специалната ми подправка за всички ястия. Точно започвах да си готвя вкусна гозба за обяд и на мястото, на което винаги седи, липсваше бурканчето. Това е най-рядката подправка, толкова е люта, че ако хапнете една щипка от нея, ще пламнете веднага. Моята любима и единствена лютивкааа! – Баба Дом-би-Дом пак започна да се мята, но Чуището я удържаше.

– Добре де, къде може да се е дянала тази ми ти лютивка – замисли се Бебедò, – щом е толкова люта, сигурно само ти можеш да си я ядеш, кой ще тръгне да ти я краде… Сигурна ли си, че не си я свършила, или пък оставила на друго място… Да не бъркаш нещо?

– Само да се измъкна от това Чуище и така хубаво ще ти обясня кой бърка… Открадната е, открадната е! Ще открия кой го е извършил и ще го унищожа! Само без лютивката какво ще правяяя…

Бебедò влезе в пещерата.

– Моля те, покажи ми къде е седяла. И как изглеждат бурканчетата ти с подправки. Обещавам, че ще я намерим.

Чуището пусна Бабата, тя влезе тежко вътре и посочи в един ъгъл празното място между перфектно подредените бурканчета.

– Тук! Квадратно червено бурканче с надпис „Подлютяваща подправка”.

Момичетата също надзърнаха в пещерата, Бабата пъшкаше и им показваше. Бебедò внезапно съзря нещо шарено, едва подаващо се изпод шкафа, огледа се – Бабата не го виждаше, бързешком измъкна оттам красиво цветно перо и го прикри в козината си. Обърна се и каза:

– Бабо! Ще намерим лютивката! Мисля, че знам кой може да я е взел. Дай ми два часа и ще я имаш отново.

– Кааак, кооой ее…!? – почна да вика пак Бабата.

– Искам само да се успокоиш, защото иначе няма да си я получиш. Като ти я донеса, тогава ще говорим.

Бабата стисна ядно зъби, но лютивката ѝ беше по-важна.

– Дано да си прав. Сядам тук и ако до два часа не се върнете…

– Ще се върнем.

Тримата тръгнаха, търкаляйки Чуището. Като се отдалечиха, Фен проговори:

– Бебедò, наистина ли знаеш…

– Докато гледахте с Бабата бурканчетата, вижте чие перо намерих под шкафа – показа им го.

– Катерицата!

– Мда…

– Но защо… катерицата с пауновата опашка… ще взима… някаква подлютяваща подправка!? – недоумяваше Фен.

– Отде да знам. Сега ще разберем.

Стигнаха до дома на катерицата. Тя живееше в чудесна малка къщичка, сгушена в старо дърво. Нямаше как да се побере с пауновата си опашка в обикновена хралупа.

– Катерицо! – викна Бебедò.

Катерицата се подаде леко и измърмори:

– Какво си се развикал така, Бебедò, някои може и да си почиват…

– Ще ти кажа аз какво съм се развикал! В теб ли е подлютяващата подправка на Баба Дом-би-Дом?!

– Да… А, какво, кое? Подлютяваща ли? Не знам нищо за никаква подправка – начумери виолетовите си очи катерицата, но ѝ личеше, че е малко неспокойна.

– Слушай какво, нямам време да се обясняваме. Знам, че е при теб, давай я веднага, че иначе няма да мога да те спася от гнева на Бабата. Досега бяхме при нея, хвърля огромни камъни и реве, само дето още не е утрепала някой.

Катерицата ахна с ръка на устата, но още не помръдваше.

– Не стой като пън, а давай подправката! Моли се да е непокътната!

Най-накрая, схванала, че положението е сериозно, катерицата се врътна в къщичката и след малко излезе с червеното бурканче. Слава богу, беше пълно догоре. Бебедò го грабна.

– Ох, добре, че не си направила нещо с него!

Момичетата гледаха любопитно, Чуището си седеше и мълчеше.

– И така, сега ще ми обясниш ли как може... защо... си откраднала лютивката?! И то от Баба Дом-би-Дом, все едно не знаеш на какво е способна Бабата…

– Аз, аз… – катерицата се беше притеснила и гледаше уплашено, – ама каква лютивка, това е подмладяваща подправка…

– Абе, катерицо, ти не можеш ли да четеш! На бурканчето пише – Под-лю-тя-ва-ща подправка!

– Ами аз, аз мислех, че е подмладяваща, не съм разбрала… – заекваше тя. – Мислех, мислех, че Бабата няма да… защото…

– Няма да разбере ли?! Боже!

– Много исках… чух, че имала някаква... подмладяваща подправка, и исках да… за красотата си… да я подсиля… нали…