Когато мъжът иска да присъства на раждането

Ако мястото на мъжа е до жената във всяка ситуация, ако той наистина иска да присъства на раждането, какво чудно има в това желание? Дали става въпрос за мода, дали пък наистина бъдещият баща толкова много иска да види появата на детето си на бял свят?

А покрай тази поява да стане свидетел на писъците и сълзите, на напъните, на изтичането на кръвта, да стиска зъби при прерязването на пъпната връв? Не стоят ли бъдещите бащи до майките по принуда, докато те са „на магарето“?

Допреди години беше невъзможно да си го представим, но днес присъствието на бащата в родилната зала е нещо съвсем в реда на нещата. Услуга, която се предлага в почти всяка клиника (и струва около 200-250 лв.)

За каляване на нервите

Някои възприемат този „ритуал“ като несравним опит - така, както някога се твърдеше за военната служба – че закалява и прави мъжа мъж.

Дори и в средните векове кралете са присъствали при рождението на своите деца, но не от солидарност с родилните мъки, а за да се убедят, че новородените няма да бъдат подменени от техни врагове.

Присъствието на таткото до майката в този сюблимен момент се възприема преди всичко като подкрепа, но на него не му е спестено напрежението. Ама никак, независимо, че психотерапевти твърдят: "Да види как детето се появява между бедрата на жената, където е намирал удоволствие като мъж, е изключително силен и вълнуващ възвишен момент."

Някои бащи наистина споделят, че в този миг си мислят за загадката на живота и сътворението. В случай на трудно раждане обаче, когато са неподготвени или неопитни, могат да изживеят много силен стрес. Затова специалистите са категорични: подготовката за раждането на бебето е необходима и за двамата родители.

Защото мъж, който държи ръката на жена си, докато тя ражда, може да окаже безценна помощ. Но ако се паникьоса, само ще увеличи нейното напрежение.

"И какви чак толкова неотложни задачи имате, за да не присъствате?“ Този въпрос е често задаван от акушерки и лекари на курсовете за подготовка на родители за раждането.

Младите бащи отстъпват на семейния и приятелски натиск: „Не пропускай тази възможност, ще станеш свидетел на чудо...“ Особено напрегнато става, когато жената сподели, че и мъжът на Ваня/Таня или друга приятелка е присъствал на раждането на техния Жорко.

В подобни случаи на мъжа не му е лесно да тръгне срещу течението и да признае, че не изпитва никакъв ентусиазъм да чуе първото проплакване на детето. Той се страхува, че ще бъде заклеймен като лош съпруг и баща. Днес специалистите са единодушни: 70% от бащите присъстват на раждането само, защото са помолени настоятелно за това.

Но останалите 30 процента може би мислят по друг начин. Ето разказ от личен опит, на Петър Василев от Варна, баща на двумесечната Мила:

„Ходихме заедно на курс преди раждането и практически бях подготвен – от коя страна да застана, с какво да бъда полезен, но и какво да очаквам – разкритието на маточната шийка, дишането заедно, за да се чувствам солидарен и да помагам.

Предупреждаваха ме, че може гледката да бъде ужасна и да ме отблъсне от жена ми. Че може да повърна, да припадна – как ли пък не! Още когато тя беше бременна в 6-я месец и даже не ни казваха със сигурност от какъв пол е бебето, се разбрахме, че ще бъда до нея, когато ражда и ще ѝ бъда нещо като дула. Аз настоявах за това и не съжалявам.

Нещо като дула

Когато времето на раждането наближи, разместих графика в работата си така, че да съм свободен в седмицата, в която беше определен терминът. Но Мила реши да дойде при нас няколко дни по-рано и настана голяма лудница. Жена ми звънна, че контракциите са много на често и отива в болницата. Пренаредих всичките си срещи, нямаше как да взема отпуск, и отидох в болницата.

Бяхме в самостоятелна родилна зала – това е задължително, когато присъства външен човек на раждането, само че точно тогава в другото болнично крило имаше ремонт и в момента, в който Мила изплака, почти не я чух, заради бормашините.

Преди това, в процеса на раждането, имаше много моменти, в които оставяха Катя сама, без медицински персонал наоколо и мисля, че точно тогава я ободрявах и успокоявах, защото ми се струваше, че изтерясва.

Незабравимо

Не беше романтично или велико преживяване, но със сигурност е незабравимо. Снимах почти през цялото време. Няма да ви предоставя да публикувате снимки – раждането на детето ми е наистина нещо много лично, само на нас тримата. По едно време мислех да публикувам една особено покъртителна снимка в профила ми във фейсбук – когато Катя вижда Мила за първи път. Този поглед е най-най-най-силното нещо, което съм виждал.

След всички онези родилни мъки Катя погледна дъщеря ни с гордост и неописуемо щастие. Но реших, че това си е наша история, наша емоция, няма как другите да усетят колко любов има в този кадър.

Да, малко ми прилоша при вида на кръвта и на всичката слуз, която изтече, но се стегнах, все пък съм спортен тип, и бързо ми мина. Веднага ми дадоха да подържа дъщеря си и тя се успокои, когато я сложих на гърдите си. Нямам проблеми да присъствам на раждането и на другите деца, които ще си имаме.“

Катя, съпруга на Петър и майка на Мила:

„Раждането е сложен момент и за двамата – не само от емоционална, но и от физиологична гледна точка. Той спести в разказа си доста неща, например, че раждах повече от 4 часа и мислех, че никога няма да се свърши.

Че много ме боля, но отказах упойка - исках да съм наясно с всичко, което става.

Че имах гигантски хемороид и се опитвах да застана така, че Петър да не го вижда, а той го е видял, разбира се.

Че много виках, докато ме шиеха, че шевовете бяха много повече, отколкото ми бяха казали.

Когато обсъждахме дали да дойде с мен в родилното, ми беше притеснено, че ще ме види грозна и страшна, но си казах - какво пък, с него сме преживели толкова много неща заедно - раждането на дъщеря ни не може да бъде грозна гледка по никой начин, напротив. Радвам се, че беше до мен, колкото и мелодраматично да ви звучи. Не знам как е с другите семейства, но на мен неговото присъствие ми помогна, направи ме по-силна.“