Трансформацията на един детемразец

Преди да си имам свое собствено, децата много ме дразнеха. Техните викове, крясъци, плач и смях (истеричен, както ми се струваше) направо ме изкарваха от кожата. Да, чудесно осъзнавах, че вероятно и аз съм бил такъв, но това не ми носеше никакво успокоение.

Бях един завършен детемразец.

Дойде и моето време, ожених се, съпругата ми (не аз!) започна да мисли за дете. Е, изчакахме да минат гладните времена след 1996 година и когато се посъвзехме финансово, започнахме да опитваме.

И видяхме страшен зор...

Мина една година, после още една и още една – никакъв резултат. Жена ми се провери за безплодие, а аз за стерилност. (И ако ви е интересно дали ми предложиха „мъжки” списания преди процедурата – предложиха ми, но аз отказах.) Всичко беше наред, явно просто трябваше да имаме търпение.

Жена ми обаче започна да се скапва, аз пък тайничко се радвах, че това с детето се отлага.

Една пролет отидохме за малко до Германия, след което баща ми почина от инфаркт. Реших да поема семейната книжарница, която не беше в цветущо състояние, като едновременно с това работех на пълен работен ден на друго място и в друг град. И стана една – не е за разправяне. Настъпи един от най-трудните периоди в живота ми.

И точно тогава жена ми забременя

Дойде при мен сияеща, носейки триумфално лентичката от теста за бременност. Радвах се заради нея, но едновременно с това бях и уплашен - не ми стигаха финансовите проблеми, а сега и това, и то в най-неподходящия момент. Представях си гледането на дете като лишаване от всички сладости на съществуването, като не съвсем желано отшелничество...

Оттогава мина много време, дъщеря ми вече е в пети клас, а аз не мога да си представя живота без нея. Удивително, мощно и пречистващо е усещането, че щастието на едно малко, мило, непоносимо, лъчезарно, естествено, чуруликащо, плачещо, лудуващо, смеещо се, вбесяващо, умиляващо същество зависи само и изцяло от теб.

Като в Чуждестранния легион

Представата за своего рода отшелничество, изискващо голяма доза себеотрицание и жертвоготовност, напълно се припокри с реалността, че и отгоре. Мога да го сравня само с практикуването на екстремен спорт, но с по-малко и по-кратки почивки. Или с дневния режим в Чуждестранния легион по време на първичното обучение. Или с непрекъснато придвижване от единия до другия край на София с градския транспорт в часовете пик.

Хубавите неща

Обаче не бях сложил в сметката хубавите неща, които са трудно забележими отстрани, но като цяло многократно компенсират негативите. И може би ще ви прозвучи странно, но най-хубавото в цялата работа е, че грижата за дете отваря ума ни за с естествената и вечна мъдрост на житейския кръговрат, пренебрегвана (и дори презирана) от самонадеяната младост.

Вече много по-добре разбирам родителите си. Неволното уважение и благодарността, които започнах да изпитвам към тях, растат с всеки изминал ден.

Проглеждам за света и за нещата със свежия детски поглед на дъщеря ми, която съзира чудо и в най-малкото нещо.

Че аз съм бил слепец до сега!

Израствам духовно и емоционално. Уча се на търпение, съчувствие, самодисциплина всеки ден – като монах. Ставам рано, лягам късно. Дъщеря ми непрекъснато задава въпроси, аз търся и формулирам отговори. Аз също започвам да си задавам въпроси и ставам все по-мъдър.

Обичта на дъщеря ми е искрена, непосредствена и почти безгранична. При всяка прегръдка, целувка, усмивка, при всеки вик на удоволствие и приятна изненада ме обливат вълни на блаженство и щастие. Благ мехлем за душевни рани!

От детемразец се превърнах в приятел и почитател на децата и сега смятам, че онзи, който няма деца, губи много. Неописуемо много.

Клаус Джоул го е казал добре: „Проблемът с нашите деца е, че те могат да ни научат на толкова много неща, но имат толкова малко време да го направят. Моят проблем е, че ми бяха нужни 15 години, за да го разбера. Сега се опасявам, че съм пропуснал по-голямата част от образованието си.”

Виктор Марков завършва психология в Софийския университет през 1997 г. и се посвещава на книгите – първо на новите, след това на антикварните.

Снимка: e-vestnik.bg

Редовно прави виртуални щандчета за стари детски книги във фейсбук, като целта му е не само да продава, но и да информира за съдържанието им с кратки анотации. Подробности може да видите тук.

От две години има малък ангажимент с момче с „трудно” поведение (сега в четвърти клас), изпълнявайки едновременно няколко роли – на аниматор, психолог, бодигард и... просто приятел.

Виктор е женен, с дъщеря в пети клас.