Неловките моменти, когато си с деца в ресторант

Единствените моменти, в които мога да се нахраня, без някое от децата да каже: „Ака ми се!“, са когато съм на ресторант без тях. Не знам как става така, но седна ли на масата, възниква „ситуация“. Имам чувството, че само ме дебнат да сложа първата хапка в уста, за да си свършат работата.

Та, ето сега, седя си неангажиращо в ресторант с бели покривки, без деца (всеки, който има хлапета, знае, че те и белите покривки са несъвместими понятия) и си чакам обяда. Мястото не е кидс френдли (нито менюто, нито обстановката предполагат наличието на дребосъци), което не пречи на три майки с общо шест деца на видима възраст между 3 и 6 години да узурпират две маси и спокойствието наколо.

Моментално целият ресторант започва да се върти около хлапетата. Половин дузина сервитьори, подготвени за всякакви кризисни ситуации, носят листа, моливи и всевъзможни настолни игри. Децата, разбира се, са шумни. Ясно е, че няма как да се съобразят с комфорта на другите гости. Майките им ги изолират на съседна маса, за да си бъбрят необезпокоявано.

Отлично ги разбирам. Сигурно не са се виждали от месеци и имат какво да си кажат. Това, което не разбирам, е изборът им на ресторант. От време на време небрежно подмятат „По-тихо!“, от което нищо на детската маса не се променя.

Откакто имам деца, съм изключително толерантна към детската врява. Свикнала съм с нея до степен, че мога напълно да я игнорирам, стига пакостниците да не безобразничат твърде много. Преди да се появят моите деца, бях от онези възрастни, които по-скоро не забелязват присъствието на децата.

Спомням си как като малка майка ми ме учеше на етикет по време на хранене. Спомням си и колко трудно ми беше да спазвам всички изисквания и колко много време отне да се науча.

Няма да забравя ужасът от първото ми посещение на изискан ресторант

Трябва да съм била около 5-годишна. От притеснение не спах цялата предишна нощ, защото бях сигурна, че в най-добрия случай ще изцапам себе си и покривката, а в най-лошия – месото ще изхвърчи от чинията, докато се опитвам да го нарежа. Изненадващо, нищо подобно не се случи. Накрая на вечерта баща ми ме похвали за безупречното поведение, което ми беше причинило такъв небивал стрес. 

Няма как да очакваме от малките да се държат в благоприлично през цялото време. Нереалистично е. Колкото и спокойно и добре възпитано да е едно дете, в даден момент му доскучава да стои кротко и да слуша досадните разговори на възрастните.

За да привлече вниманието, като за начало започва да бълбука със сламка в чашата със сок, после от чинията заповат да хвърчат грахчета, после започва да говори високо, после прави топчета от салфетките и ги изстрелва със сламката, накрая става, разхожда се, тича, игре на криеница с другите деца.

 За да не се случва всичко това, родителите са принудени непрекъснато да съскат през зъби: „Забранявам да правиш това!“

В даден момент възрастните отпускат края и си казват: „Нека поне за малко моите деца да бъдат чужд проблем.“ Като майка на две доста диви момичета чудесно ги разбирам. И на мен много пъти ми е идвало да го направя.

Само английското ми възпитание ме възпира. Все пак останалите хора не са длъжни да слушат децата ми, така, както и аз не съм длъжна да слушам чуждите. Но го правя. Всички го правим. И това го казвам като родител при цялата ми толерантност. Има места за деца и места за възрастни. И като изключим ресторантите, които включват в концепцията си детски кътове, то всички останали заведения на практика са създадени с идеята да се посещават от възрастни.

Ресторантът е последното място, на което децата имат желание да бъдат. Там е за възрастни и е скучно, и трябва да се пази тишина, и да се стои на едно място. Истинска мъка за всяко дете. Обаче и родителите са хора и на тях им се излиза навън, и им е писнало да обикалят градинките. И когато няма накъде, отиват в ресторант с децата си, за да общуват със себеподобни, където пък други възрастни не могат да се насладят на свободното си време.

Ако трябва да бъда честна, повече ме дразнят големите шумни компании от възрастни, които не се съобразяват с околните.

Добре е да имаме изисквания към децата, за да знаят, че не всичко се върти около тях и най-вече да ги научим, че в обществото хората трябва се съобраяват един с друг, за да живеем всички заедно по-приятно.

Но мисля, че имаме свърхочаквания към поведението на малчуганите в тази възраст, и искаме от тях повече, отколкото възможностите им позволяват. Да говорят тихо, даже ако може изобщо да не говорят, да стоят кротко, да не се цапат, да са вежливи и възпитани през цялото време, да не се тръшкат, да не правят фасони, да не искат това и онова, да не се сърдят, да са винаги в добро настроение.

Истината е, че дори най-възпитаните и мили възрастни не са такива в сто процента от времето. А възпитанието е продължителен и болезнен процес. И за двете страни.

Ралица Найденова

Снимка: личен архив

Ралица е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“, създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“; майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.