Защо е важно да се извиним на детето, когато се издъним?

Знам, че не съм перфектната майка, но съм майка, която умее да се извинява. Тази седмица нарекох детето си „пикльо“.

Никога преди това не му бях лепвала етикети дори на шега

Но той смаза търпението ми жълтата думичка просто излетя от устата ми.

Ето какво се случи: влязох в спалнята, за да видя, че за пореден път е свали всички възглавници от леглото, за да си направи удобен батут за скачане на пода. Молила съм го да не обръща стаята на спортна площадка по този начин пет милиона пъти. Не искам да виждам възглавниците си като парцал за пода, нито как едно детско дупе с удоволствие ги задушава с тежестта си. Наречете му скука на кука, но за мен е неписан закон да си легна върху чисти възглавници и да ги намирам там, където им е мястото и съм ги оставила на сутринта. Синът ми има над 10 възглавници в своята стая и със сигурност може да плува сред тях, ако реши, а аз съм ок, само да не припарва на моя територия.

Той е наясно с това. Не съм от „защото така казах“ майките.

Той има свободата да пита защо не позволявам дадена щуротия

И аз търпеливо излагам пълен набор от причини, заради които налагам забрана. Сега, когато съм спокойна и децата не са нанесли някакви поражения по къщата, си давам сметка, че този куп с възглавници е незначителен. Че синът ми е бил просто дете, на което му се скача. Самоконтролът му куца, защото мозъкът му още не е доразвил това качество и за него всичко е игра. Знам това.

Но никога преди не си бях изпускала нервите така, както когато влязох в стаята си и видях войната на възглавниците в краката си. Всички сме си вкъщи заради карантината от коронавируса и признавам, че не съм в добра форма. Викнах му „Помолих те да не правиш това милион пъти! Знаеш, че ме разстройва! Такъв пикльо си!“.

Моментално съжалих. Гади ми се от изреченото, дори докато го пиша. В седемте ми години като майка никога не бях обиждала детето си. Никога.

До сега.

Със сигурност можех да избухна в далеч по-вулгарни форми на обида, но истината е, че у дома никой не упражнява вербално насилие. И това бе мой провал.

Моментално спрях по средата на следващото изречение и с половин уста се извинх, че съм го обидила. Той сякаш не го забеляза. Събра възглавниците, подреди и се върна към старата си игра, без въобще да отрази случилото се.

Опитах се да последвам примера му, но нямах мира и знаех, че му дължа истинско извинение.

Трябваше да се убедя, че ме е чул и го е осъзнал

Седнахме заедно и казах: „Съжалявам, че те нарекох пикльо преди няколко минути. Това беше голяма грешка. Ти не си пикльо. Ти си добро момче и една беля не променя това. Знам колко се стараеш да бъдеш послушен. Извинявай.“

Той отвърна „Прощавам ти“. Дадох му голяма прегръдка, той се ухили и с палав блясък в очите каза „Да ме обиждаш е пиклива работа, нали, мамо?“.

Смях се е и се съгласих с него.

Извинението не е просто магическа гумичка за грешки

А инструмент за смекчаване на вината като се издъниш, и това поражда доброта. Знам, че наричайки еднократно сина ми „пикльо“ на 7-годишна възраст няма да бележи живота му с нещо особено. Няма и да повлияе на връзката помежду ни.

Извинението ми дойде с няколко условия. Обясних му, че трябва да бъде отговорен за действията си и за това оправи сам леглото и събра възглавниците. След този случай му е забранено за играе в стаята ми.  Ако не може да уважава вещите ми, значи ще гледа бебешко детско с брат си в дневната без да протестира. Съжалявам, момчето ми, но ще понесеш няколко дни скърцане на биберони и лигави песнички по телевизията, без да имаш къде да избягаш. Може би тогава ще си спомниш, че е добре да следваш правилата за игра с моите принадлежности.

Но каквата и беля да беше свършил, синът ми не заслужава да бъде обиждан само защото аз съм бясна. Той не е моя собственост, а отделна личност и аз му давам пример за нормалния модел на поведение на света към него. Искам да разпознава неуважението и несправедливостта, когато някой му ги поднесе.

Знам, че ще направя хиляди лоши избори, докато отглеждам децата си, но със сигурност ще си извиня, когато се издъня. Всеки път, без изключение, дори когато вървя срещу егото си и ми се ще да премълча.

Неизбежно е децата да не запомнят моментите, в които съм рухвала пред тях. Надявам се да запомнят и, че когато ми се е случвало, винаги съм си признавала грешката.

Кейти Клойд за Scarrymommy.com