Мен никой не ме разбира…

Проблемът „Никой не ме разбира“ има разни изражения и съвършено различни причини и обяснения. Всеки от нас има трудни житейски моменти, в които му се струва, че е неразбран и това потискащо усещане обръща целия му свят с главата надолу. Защо възниква? Природна нагласа, сложни ситуации, различия с околните, проблеми с комуникацията…

Едно е сигурно: тийнейджърите са най-силно и най-често подвластни на това пораженческо мислене и най-често под „никой“ имат предвид най-близките си. Нещо повече – те са убедени, че родителите им просто няма начин да ги разбират и са склонни да се доверят на всеки друг, но не и на мама и тате.  

Това е породено от неувереността на подрастващите в себе си, но, в крайна сметка, хората не са екстрасенси - не могат да четат мисли и да се досещат за преживяванията им.

А те често се самовглъбяват и това усложнява нещата – никой не може да пробие стените, които са издигнали около себе си от страх, че не успяват да формулират правилно мислите си, или от криворазбрана гордост – те не искат да помолят за помощ. Или мислят, че не са достойни за подкрепа.

Нашата работа е да опитаме да повдигнем самочувствието им, да вникнем, че зад привидната им безчувственост те са все още деца и не знаят как да подходят към решаване на личните си драми, че ги преекспонират, но никога няма да приемат, че е така, ако им го кажете. Нека не ги съдим, а да им вдъхнем сигурност, че винаги ще сме насреща да помогнем с идея или просто с прегръдка.

Разочарование от близък човек – това е особено често срещано в сложните години на израстването. Най-близки приятели се конфронтират – заради гаджета, заради възгледи. Раздялата с първата любов е също особено драматична. Както и осъзнаването, че по-големият брат, сестра, братовчед, вече има други интереси и няма общ език с него. Загубата на човека, който ги е разбирал, е огромна за тийнейджърите.

Нашата работа е да останем стабилно до тях и да се опитаме да им вдъхнем доверие. Те трудно ще започнат да споделят най-съкровени неща именно с родителите си, но не е и нужно – достатъчно е да знаят, че си оставаме най-близките им хора, независимо от разликата в разбиранията и възрастта. Че винаги ще ги разбираме или поне, че ще опитваме да го правим.

Егоизмът е основателна причина хората да се интересуват изключително от своите собствени проблеми и да мислят, че другите не ги разбират, и така е не само при подрастващите деца. И ние, големите, също понякога мислим за себе си, че сме толкова умни, важни и сложно устроени, че другите просто няма начин да вникнат в нашата душевност.

Нашата работа като родители е да преодолеем тази трудност в общуването на и с децата си, като им обясним внимателно, че колкото и човек да е значим в своите очи, не бива да очаква, че всички ще са възхитени и съпричастни на неговите възгледи. В никакъв случай не бива да потискаме егоистичната черта в характера на детето ни, но можем да помогнем в осъзнаването, че всички имат право да мислят така за себе си. Но това не бива да издига стени между хората.

Черногледство – песимистичната нагласа е пагубна на всяка възраст, но когато живееш с усещането, че всичко в живота е лошо и сте обградени от лоши хора, а сте на 12, 14, 16 години? Това е наистина ужасно усещане – на кого да се оплачете, кой би ви изслушал и помогнал?

Нашата работа е да проявим съчувствие, но и да не подхранваме негативизма у детето, да го убедим с примери и нагледно, че хората могат да бъдат много щастливи в общуването си, да получават положителни емоции от приятелства и компании. Нека тийнейджърът ви да види, че тази негова нагласа е безпочвена, че светът е пълен с добри и позитивни личности, които е по-добре да познава, отколкото да страни от всички.

Марина Атанасова