Децата ми се учат зле, не спортуват, но това въобще не ме тревожи

Какво доказва успехът на детето в училище? Мерило ли е за неговата стойност като човек? Ако е слаб ученик, значи ли, че няма да преуспее по-нататък в живота?
Всички родители на не особено силни ученици, са си задавали този въпрос.

Ето позицията на майка на трима тейнейджъри и автор в ScaryMommy Дияна Парк.  Тя разказва, че нейните деца не са отлични ученици, не постигат успехи и в спорта, но са прекрасни хора. И е убедена, че академичните успехи не определят личностните качества на детето. Нещо, в което много амбициозни родители е трудно да повярват. 
Ето нейният разказ.

И трите ми деца не обичат училището. През годините това не се промени. До гимназията се налагаше непрекъснато да им повтарям: „Просто проявете търпение, за да вземете диплома, моля!“

Когато ги попитат,

кой е любимият ви предмет в училище, отговарят: „Обядът“

А, когато ги питат дали им харесва училището, са категорични, че това е най-тъпото занимание.
Ще се изсмеят в лицето и на този, който ги попита в кой колеж искат да кандидатстват.
Ако някой се поинтересува от оценките им (моля, не задавайте такива въпроси, не е учтиво),те отговарят: „Не са добри!“

Когато миналата година двамата ми сина едва получиха оценки по всички предмети и аз разбрах, че преминават в горния клас, стоях на колене, държейки с ръце бележника им и чувствах, че най-накрая мога спокойно да си отдъхна. Не преувеличавам.

Познавам се с директора на училището. Като казвам това, имам предвид, че миналата пролет той ми се обади по телефона в 11 часа вечерта и ми обясни какво трябва да направи синът ми, за да премина в следващия клас.
Ако става дума за спорт, то моите деца пробваха какво ли не. И трябва да призная, че е ми беше трудно да ги гледам. Когато успяваха да се включат в игра, ми си струваше, че бягат от отбора си - когато той нападаше, те тичаха в обратната посока.
Отказаха се от всякакъв спорт, защото нито един не им харесваше.

Те не са музикални

Танците въобще не ги интересуват. Нито пък изкуството.
Как ли не се опитвах да ги накарам да използват своите възможности. Разказвах им, че е от полза да излязат от своята зона на комфорт и да пробват нещо ново. Говорех и говорех, дотогава, докато очите ми не се наливаха с кръв и не започвах да виждам двойно.
Смятах, че ако не ги принудя да правят нещо, то по-късно те ще съжаляват, че не са се възползвали от своите възможности в училище. А това означава, че съм се провалила като майка.

Няколко години по-късно осъзнах, че въобще не ме интересува дали децата ми получават грамоти и отличия, колко са добри в спорта.

Това, че не са отличници, не ги прави по-лоши от останалите

Те са такива, каквито са. Наистина те са прекрасни и много ми е провървяло, че ги имам.
Те не притежават само онова, което много хора използват като мерило за успех на децата си: не преуспяват в спорта, балът им в училище не е особено висок, не участват в олимпиади по риторика и дебати. Но на 14 години вече знаеха какви искат да станат, когато пораснат.
Те имат и много качества, които ще им позволят да стигнат далеч в живота.

А най-важното: те са добри хора

Често ми казват: „Мамо, не ми се иска да си самотна!“ и идват при мен в хола, гледат някой филм, който, убедена съм, въобще ни им е интересен. А това е важно.

Когато дъщеря ми приготвя в къщи пица (тя е отлична домакиня), винаги пита братята си как точно я предпочитат. И това за мен е много важно.

Миналото лято синът ми работи на две места. Спечели пари и си купи кола. Пое и всички мъжки задължения вкъщи и продължи да се занимава с това, което преди баща им да ни напусне правеше – например коси тревата на ливадата пред дома ни, мие колата ми.

По-малкият ми син върши всичко, за което го помолят близки и роднини. Ако имат нужда от каквато и да е помощ, просто го викат. Той зарязва своите занимания, за да свърши това, за което го молят.

Не казвам, че вашите деца не може да са добри в спорта и заедно с това да бъдат добри хора. Това че се учат отлично, не означава естествено, че не са щедри.

Искам обаче моите деца за знаят колко важни са, че са добри хора, независимо, че не се справят в училище и на терена.
Прекрасно знам, че тях ги оценяват по успеха, по участието в допълнителни занимания и по постиженията в спорта. Мен също ме оценяват.
В обществото има силна стигма и не е възможно тя да бъде пренебрегната. Около мен имаше майки, които ме отбягваха. Много дори питаха директно защо не принудя насила децата си да се занимават по-сериозно с училището.
Отговарях им търпеливо: „Защото те не искат. Показаха ми го съвсем ясно.“
А аз искам децата ми да са щастливи.
Това, че не отговарят на стандартите, когато става дума за оценки, съвсем не значи, че няма да са успешни в живота. Нито пък е доказателство, че нямат други таланти.

Мона Василева