За греха към морето и данъка „малка“ работа

По темата „С деца на море“ е изписано много, но има нещо, което ме човърка всяка година по същото време - въпросът за „малката“ и „голямата работа“.

Всички ние, който сме с малки деца, имаме грях към морето и трябва да плащаме данък „малка работа“. По мои наблюдения на хлапетата просто им харесва да пишкат в морето, независимо на какво ги учат родителите им.

„Нали току-що те водих до тоалетната?! Защо не пишка там?! Защо се изпишка на пясъка/във водата?!“, ядосва се безпомощният родител, а детето се прави, че изобщо не разбира за какво му говорите.

И така, след като сте построили 15 замъка и 78 кули, уловили сте всички миди, раци и рапани в Черно море, къпали сте се три пъти по три часа, защото детето няма никакво намерение да излиза, а вие не можете да го оставите само, купили сте порядъчно количество царевица, сладолед и напитки, най-после настъпва и вашият момент.

Опъвате се блажено, готвите се да изпиете нещо студено и в този върховен момент на наслада се чува: „Ака ми се!/Пишка ми се!“. Грее слънце, 50 градуса извън чадъра е, пясъкът изгаря, тоалетната е далече и за рекордно кратко време трябва да занесете хлапето на ръце, подскачайки като нестинарка.

Адски тегаво е, особено когато децата са малки и тепърва се учат къде и как да си вършат работата. Напълно съгласна съм с вас, спор няма. Обаче…

Беше миналото лято. Оставила съм двете си дъщери да спят следобед и съм сама на плажа. Възползвам се от свободата просто да лежа и да запям морето. Под съседния чадър, в непосредствена близост до мен, са е настанило младо семейство с момченце на видима възраст около три години. В някакъв момент детето казва: „Ака ми се“.

Илюстрация: Guliver / iStock

Признавам си, това, като го чуя от собствените си деца, когато сме на път, навън или на плажа, няколко пъти се препотявам, ако в непосредствена близост няма тоалетна. А то обикновено няма. Даже имаше един период, когато голямата ми дъщеря беше малка, в който само чакаше да излезем, за да ѝ се доходи по нужда.

Но в конкретната ситауция тоалетна има и е съвсем достъпна, буквално на 20 метра от нас, безплатна, винаги чиста и почти луксозна. Намираме се на хубав и поддържан плаж. Всичко е направено, така че престоят на посетителите да бъде максимално удобен и приятен. И не щеш ли, на фона на целия този разкош, родителското тяло в лицето на майка, съветва отрочето си: „Акай тук!“. И детето изпълнява командата.

Когато децата ми бяха съвсем малки, се е случвало да се изпишкат на плажа, без предупреждение и респективно, без да ми оставят време за реакция. Всеки път в тази ситуация изпитвах неудобство. В крайна сметка не сме в пустинята, нито плажът е обществена тоалетна. Ако някое от децата ми се изака на плажа, ще искам в същия миг да потъна вдън земя. И не мога да си представя да накарам детето си да си свърши работата като куче. Та децата ни са поне трето поколение с вътрешна тоалетна.

И тъй като за мен липсата на участие е равносилна на съучастие, не останах неутрална.

„Как не ви е неудобно?“, с искрено изумление попитах майката. Тя онемя за миг, после жестоко се възмути от коментара ми. Защо съм го била казала толкова високо, не можело ли по-тихо и дискретно, всички били разбрали, каква ми била работата да се меся, сигурно не съм имала деца и изобщо не съм знаела как се възпитават…

Първо, казах го толкова високо, защото хората изпитват неудобство само когато има свидетели.

Второ, да накараш детето си да ака пред такава широка аудитория на е акт на дискретност, за да получи същото отношение.

Трето, много се радвам, че всички разбраха. Точно това целях.

Четвърто, в качеството си на свидетел на този акт на свещенодействие, имам право да се намеся, защото съм част от това общество и предпочитам то да е изградено от възпитани и социално зрели личности.

Пето, имам две малки деца.

Шесто, със сигурност има моменти, в които не знам как да ги възпитавам, защото да възпиташ дете, е едно от най-трудните неща на света.

И последно, но не на последно място, никога не съм карала децата си да си вършат работата на обществени места.

Еми, казах си, каквото ме тормозеше.

Ралица Найденова

Снимка: личен архив

Ралица е филолог и графичен дизайнер, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“, както и създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“, майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.