Време за приказки: Интерактивна книга, която влюбва в училището

Малко след първия учебен ден, но все пак съвсем навреме "Точица тръгва на училище" - това е втората част от „Приключенията на принцеса Точица“, която бързо се превърна в любимо четиво на деца и родители. Защото говори на техния език!

Неслучайно точно тази книжка е една от петте номинирани за литературните награди на НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА КНИГАТА и „ПЕРОТО“ в раздел "Детска литература".

Замисълът на приказната история е да разчупи стереотипите за образованието и отношението на децата и родителите към него. „Защото училището може и трябва да бъде забавно и не трябва да бъде училище-мъчилище, защото образованието ни има нужда от незабавни революционни промени, които първо трябва да се случат в главите ни“, казва авторката Ралица Найденова. 

Книгата е различна със своята интерактивност. Разказът директно въвлича малките читатели в случващото се. Освен многото забавни ситуации за четене, сюжетът дава възможност за рисуване, решаване на задачи (не математически :) и справяне с различни предизвикателства.

Историята е изградена върху редица комични ситуации, вплетени във вълнуващи за учениците теми и всичко това поднесено с лекота на фона на дискретно подадено образователно съдържание.

Откъде идва шоколадът и защо го обичаме толкова много, какъв ще бъда след 20-30 години и какъв ще е светът тогава, как се е случил Големия взрив, как се е появила нашата галактика, защо не усещаме скоростта, с която се движи Земята, любопитни и малко известни факти за Българи и Германия са само малка част от темите, върху които героите разсъждават. Елемент на хумор и изненада внасят неочаквано появяващите се таласъми помощници, които съпътстват Точица във всяко приключение, както и нейният най-добър приятел и съветник – мъдрият дух Бофър.

Книгата е с твърди корици и красиво илюстрована, подходяща за подарък за деца на възраст 6-11 години.

Поредицата е резултат от съвместните усилия на "Пощенска кутия за приказки" и Ралица Найденова – един от авторите на проекта, както и автор на Новите родители. Ралица е филолог по образование, дизайнер по професия и средностатистическа майка, като тук дава всичко от себе си, за да създаде истински хубава детска книга. 

Повече информация за книгата можете да откриете на фейсбук страницата ѝ.

Подготвили сме ви няколко откъса:

Тази есен Точица тръгваше на училище и това определено я тревожеше.

 – Сега, не мога да разбера – ходи ли ми се на училище, или не. С тези уроци само ще ни отнемат от времето за игра – тюхкаше се тя. – Ами ако не ми хареса да ходя на училище, какво ще стане… Ами ако аз харесам училището, а то не ме хареса… М-м-м? Какво ще правим тогава?

 – Училището е като игра – опита се да я насърчи Бофър.

 – И Нейно Величество ми пробутва същия номер, но държа да ти кажа, че все пак съм на седем години и вече не съм толкова наивна. (…) И наистина не разбирам каква е ползата от училището. При това не се учи една или две години, а цели дванайсет. Какво толкова може да се научи в училище, което да не можеш да прочетеш във всяка една енциклопедия? Или още по-лесно – в Гугъл! (…) Ами, математиката?! Години наред учиш сложни математически уравнения, а после цял живот само броиш, събираш и изваждаш, най-много да умножиш нещо или пък да разделиш друго. Ами ако моят мозък не може да решава задачи? Ако просто не е създаден за математика? Ако иска да прави друго? Например да учи езици или да рисува, или да свири на цигулка? Ако прекарам дванайсет години в училище, и не успея да реша нито една задача? Това ще е истински провал. Какво ще стане със самочувствието ми… – жалваше се Точица. (…)

***

– Аз съм малко нещо така… принцеса под прикритие. Но съвсем малко. Не е нещо сериозно. Предлагам да не обръщаме внимание на разни безсмислени и нищо незначещи титли и да си го караме по старому…

Ерика и Тото онемяха от почуда, което напълно ги подготви за срещата с Бофър.

– И като съм започнала с признанията, има и още нещо. Нали съм ви разказвала за моя приятел Бофър? Всъщност той не е точно човек, не е и животно, ами… Как да кажа… Особен е, но доста симпатичен, и се надявам да си допаднете. Само ви моля и за него да не разказвате на никого. Така или иначе няма да ви повярват. Най-много да ви вземат за тра-ла-ла… Бофи, тук ли си? Ние сме!

От гардероба долетяха странни звуци. Някакво шумкане, някакво шушкане, някакво пуфтене… Все едно мечка се опитва да облече гимнастическо трико.

 – Бофи, добре ли си? Притеснявам се за теб!

 Бофър изскочи от гардероба, пременен с елегантен черен смокинг, червена папийонка и бастунче и поздрави подобаващо:

 – На Вашите услуги, Ваше Височество! – После леко повдигна цилиндъра си и кимна.

– Ах, Бофи! – плесна с ръце Точица. – Приличаш на истински джентълмен! Всеки женски дух би се влюбил в теб! Ери, Тото, имам удоволствието да ви представя Бофър. Бофи, Ери и Тото са на гости с преспиване.

– Здравейте, деца! – усмихна се Бофър.

При вида на призрака Ерика и Тото напълно онемяха. Гледаха го и не вярваха на очите си. Накрая Тото се съвзе и започна да се смее. (…)

– Знаете ли от какво се прави шоколадът? – попита ги Бофър.

– Естествено, че знаем! Не си мислим, че расте по дърветата – авторитетно отговори Точица. E, в известен смисъл наистина расте по дърветата, защото се прави от зърната на какаовото дърво, към които се добавят захар и мляко.

– Точно така. Какаото е една от най-старите култури, познати на човека. А научното наименование на какаовото дърво се превежда като „храната на боговете“.

 – Да-а-а, шоколадът е божествено вкусен – облиза се Тото.

 – А думата шоколад, всъщност ксокоатл, произлиза от езика на ацтеките. Така наричали горчивата и леко лютива напитка, която произвеждали от какаовите зърна. През по-голямата част от времето той се е консумирал в течно състояние.

 – Лютива ли… – полюбопитства Ерика.

 – Ами, да, лютива – подправяли какаото с люти чушки – поясни Бофър.

 – Бляк! – направи крива физиономия Тото.

  – Вчера в магазина видях да продават черен шоколад с люти чушки – обади се отново Ери.

   – Че кое дете би яло черен шоколад, при това с люти чушки? – възпротиви се Тото.

  – Сигурно е шоколад за възрастни. Само големите могат да ядат такива гадости – възмути се Точица.

  – Когато империята на ацтеките била в разцвета си, какаовите семена се използвали вместо пари. Например една кокошка струвала сто какаови зърна. Императорът на ацтеките и крал на шоколада – Монтесума, бил един от най-богатите хора на планетата, защото имал запас от близо милиард какаови зърна и изпивал по 50 чаши шоколад на ден.

 – Ехааа, завиждам му! – каза Точица, облизвайки се. – Когато ми се дояде шоколад, няма друга храна, която да може да го замести. Давам цяло кралство за парченце вкусен шоколад. (…) Онзи Монте-нещо-си трябва да е бил голям нервак. Сигурно изобщо не е спял, след като е изпивал по петдесет чаши какао на ден – заключи Точица.

***

Негово Величество придоби замислен вид, вдигна поглед нагоре към тавана, облепен със светещи стикери звезди, погали брадата си, каза: „Хм“ и поемайки дълбоко дъх, започна:

 – Много, много отдавна, в незапомнени времена, много преди да се роди пра-пра-прабабата на Лин и още по-назад, преди динозаврите, великаните, орките и джуджетата, елфите и хората, светът, такъв какъвто го познаваме днес, не съществувал. Нямало планини, океани и морета. Изобщо нямало Земя. Нито галактики, слънца, звезди и планети. И Вселената не съществувала. Нямало часовници, които да отброяват минутите, нямало ден и нощ. И времето не съществувало. Имало само едно безкрайно лепкаво нищо. И насред нищото, в безтегловност, свършено тихо и невъзмутимо си стояла една нищо неподозираща бъдеща вселена с размерите на грахово зърно. А около нея, в океан от лепкав мрак, беснеели силите на Мрака.

   – А къде били галактиките и звездите, къде били Слънцето, Земята и Луната?

  – Не се били родили.

  – Яснооо…

  Хлапетата се спогледаха, притаиха дъх в очакване, придърпаха завивките към лицата си и се укротиха.